Часът беше девет сутринта и Фредрик Стрьомлунд беше наредил кобилата да проведе лека тренировка преди сутрешните състезания, но Ана да я пришпори малко на финалната отсечка.
— Така достатъчно ли е? — попита тя, когато забави и мина покрай оградата, където беше застанал Стрьомлунд. До него стоеше мъж с тъмно и удивително добре прилягащо палто и я следеше с поглед. Никога по-рано не го беше виждала, но вероятно беше собственик на някой кон. Ана не разбираше какъв смисъл има Гуд Инъф да провежда тренировка в деня преди състезанието. Освен това пистата беше замръзнала и твърда и натоварваше краката, но тя, естествено, изпълни нареждането на шефа.
— Достатъчно е — каза Стрьомлунд кратко. — Как ти се стори тя?
— Страхотна беше — отвърна Ана и се усмихна широко. — Струва ми се, че нито скоростта, нито разстоянието биха я затруднили.
— Точно така ще трябва да бяга утре — каза Фредрик Стрьомлунд тихо. — Можеш да я прибереш. Погрижи се да не настине и да пие достатъчно вода.
— Разбира се — отвърна Ана.
Гуд Инъф й беше поверена от близо пет месеца. Почти всеки ден тя беше с кобилата и се грижеше за нея като за дете. Странното беше, че тя знаеше, че Гуд Инъф може да постигне много по-добри резултати от обявените в програмата на състезанието. Освен квалификацията, която беше дала право на кобилата да се състезава, беше стартирала четири пъти, но никога не се беше класирала по-напред от пето място. След всеки старт Ана не проумяваше как нейната любимка е могла да загуби. Самата тя беше залагала няколко пъти: веднъж се беше престрашила да заложи цели двеста крони, защото беше абсолютно сигурна, че кобилата ще победи — но не.
Според Фредрик Стрьомлунд за загубите имаше най-различни причини — от прекалено леки предни подкови до лоша реакция на така наречения норвежки оглавник, какъвто Гуд Инъф носеше — съоръжение, което позволяваше на жокея да спусне наочниците, за да може конят да бяга по-бързо, когато изведнъж спре да вижда конкурентите от двете си страни.
Но все пак. В конните надбягвания всичко е възможно, казваха запознатите. Рано или късно тя щеше да победи. На Ана дори не би й хрумнало да продължи да се съмнява в решенията на шефа си. Тя се радваше, че изобщо е получила работа при Фредрик Стрьомлунд. Сигурно имаше стотици други стажанти, които биха направили всичко, за да бъдат на мястото й.
Ана слезе от двуколката и разкопча катарамите на сбруята, за да позволи на Гуд Инъф да се отпусне добре. Фредрик Стрьомлунд и мъжът с палтото вървяха към конюшнята и тя ги погледа. Разговаряха тихо.
— Всичко е готово — чу тя Фредрик Стрьомлунд да казва, преди двамата да се скрият от погледа й.
— Вече можем да влезем — каза Каролина Вернершон.
Тя задържа вратата, за да минат Юхан Рока и неговият италиански колега. За да не стресират Джулия Тереза, Каролина сама я беше потърсила и й беше обяснила ситуацията.
— Джулия Тереза не е знаела, че Хена е била убита — обясни Каролина. — В състояние на шок е, казвам ви, за да го имате предвид.
— Как е възможно да не е видяла заглавията на вестниците?
— Не е излизала от вкъщи от миналия вторник.
Рока спря и се втренчи в Каролина.
— Разбирам. Не е от хората, които имат интернет, предполагам. Нито пък телевизия. Или социален живот. Прав ли съм?
— Напълно.
Каролина се усмихна бегло на Рока.
Стълбището беше мрачно. Единственият източник на светлина беше една крушка на тавана на най-горния етаж. Стените бяха голи и бяха нападали големи парчета мазилка. Заизкачваха тесните стълби. Джулия Тереза живееше най-горе.
Малко след като потропаха, чуха, че в апартамента нещо се движи. Отвътре се чу пръхтене. Рока погледна въпросително към Каролина.
— Куче ли има? Ужасно ме е страх от кучета — каза той.
Тя само се усмихна и се втренчи в бравата. След още малко чуха приближаващи се стъпки и вратата се отвори. Пред тях стоеше тя — Джулия Тереза. Жената вдигна поглед към тях през сивите кичури, които висяха непокорно пред лицето й. Пръстите й бяха вкопчени в един сив, рехаво изплетен шал, който беше увила около мършавото си тяло. Рока направи крачка назад, когато нещо се отърка в крака му. Щом погледна надолу, разбра защо си беше помислил за куче. Там имаше розово прасе. Трябва да беше не по-високо от трийсет сантиметра, но си беше прасе.
Рока стисна зъби, за да сдържи смеха си, и погледът му се плъзна над главата на Джулия Тереза и се насочи към вътрешността на апартамента. Веднага вляво беше кухнята. Оранжевите вратички на шкафовете висяха накриво. Някои дори въобще нямаха вратички. Кухненският плот беше на бабуни, а под мивката имаше емайлирана кофа. Право срещу тях се намираше малко по-голяма стая; ако се съдеше по обзавеждането, беше нещо като всекидневна.