Свали една кутийка от най-горния рафт и прокара пръстите си по капака. Беше украсен с камъчета, които блестяха, както само диамантите могат. От кутията извади малка снимка. Когато видя дългата, вълниста коса, красивата усмивка и рождения белег в ъгълчето на устните, сълзите й закапаха. Хена. Нейната Хена.
Тя бързо избърса сълзите с опакото на ръката си, а после сложи снимката в кутийката и я остави в шкафа. Трябваше да се добере до участъка.
След горещия душ тя навлече дънките. Заболя я, когато платът се долепи до бедрата й. Тя си наложи да не мисли за болката. Отсега нататък трябваше да се стегне. Последното, което искаше, беше Рока и колегите й да забележат, че е на път да се срине. Трябваше да продължи както обикновено. Но най-напред трябваше да свърши нещо. Искаше на всяка цена да избегне пътуването с мерцедеса, а нямаше да има сили да отиде пеша. Затова набра номера на „Худик Такси“.
Държеше се за кухненския плот, когато тръгна към входната врата. От гърдите й се чуваше хриптене и се закашля толкова силно, че остана без дъх.
— Къде да ви закарам? — попита таксиметровият шофьор, когато тя отвори вратата на колата с трепереща ръка и се строполи на задната седалка.
— В полицейския участък — успя да изрече, преди да получи нов пристъп на кашлица. — Но първо трябва да се отбия в спортния магазин на улица „Стургатан“.
— Мога да се обадя на 112, ако искате — каза шофьорът и я погледна разтревожено в огледалото за обратно виждане.
— Аз съм от 112 — отвърна тя дрезгаво. — Карайте.
Шофьорът поклати глава и потегли към „Стургатан“. Яна легна на задната седалка и не се надигна, докато колата не забави и не спря. Тя отвори вратата и влезе в магазина. Продавачката я поздрави и я изгледа ужасено, докато Яна се олюляваше между щендерите. Тя награби купчина дрехи и обувки, които после сложи на касата.
— Опаковайте ми ги — каза Яна и се наложи да се подпре с две ръце на щанда, за да се задържи права. Продавачката побърза да въведе покупките в касовия апарат, а след това се наведе към шкафа под щанда.
— Този става ли? — попита тя и вдигна един кашон. Без да изчака отговора, пъхна покупките вътре и го подаде на Яна. Тя го взе и излезе при чакащото я такси.
19 септември 2012 година
След като ти изчезна, с баба не говорехме за теб.
Като че ли така беше най-лесно.
Минаха няколко години. През човечето време се затварях в себе си. Баба ме оставяше на мира, а аз седях в стаята си и рисувах: големи цветни четна, в мотиви, които само аз различавах.
Но после дойде денят, когато щях да замина за Флоренция.
Баба беше остаряла и изморена, а аз бях млада жена с неспокойна душа.
Жадувах да творя. Да рисувам измисления си свят. Това бяха буйните ми мечти, които никой дотогава ще беше успял да задуши.
Може би търсех корените си, които непрекъснато биваха изтръгвани.
Спомням си, когато излязох през нейната врата. Тя протегна мършавата си ръка и ми подаде едно листче. Там беше написан адресът ти с мастило върху бялата хартия.
Вие бяхте поддържали връзка — ти и баба, и аз разбрах, че ти все още съществуваш. Не само в моята памет.
Това ми даде сила. Може би щяхме да успеем да се видим?
Копнежът ми по теб беше силен. Но други неща излязоха на преден план.
Евелина Улсдотер не можеше да се наслади на салатата с моцарела. Сякаш всяка хапка се издуваше в устата й и тя трябваше да преглъща по няколко пъти, за да прокара храната през гърлото си. Беше се прибрала рано предишната вечер, въпреки че италианците настояваха компанията да се присъедини към нощния живот на Флоренция и да отидат да танцуват. Тя беше объркана. Какви ги вършеше? Правилно ли беше да напусне Юханес?
Да, защото копнееше да се махне. Да бъде на друго място. С друг човек. И очевидно нямаше значение, че се опитваше да заглуши копнежа си, като се среща с Мануел Батиста. В края на краищата това беше само привличане и проклетата й нужда от одобрение. Не, тя не можеше да спре да мисли за него, мъжа с голямо М. Спомни си за първата им среща. Тя се беше запечатала в паметта й, въпреки че бяха минали почти петнайсет години. Евелина затвори очи и проследи сцената в ума си както толкова много пъти преди това:
— Искам да се срещнем — каза той, когато се обади.
От устата на Монс Сандин това беше заповед. Той беше свикнал да получава всичко, личеше си. А на Евелина дори не й минаваше през ума да откаже. Та тя беше ударила джакпота, всичко се подреждаше точно според плана й.