По време на загрявката Урбан стоеше до финалната отсечка както винаги, за да огледа конкурентите. Безкомпромисен пробен старт и фаворитът оправда засилените очаквания. Но Урбан разучи подробно един от другите коне на Стрьомлунд в надбягването, кобилата Гуд Инъф, и отново видя онова, което като че ли никой друг не забелязваше. Сякаш жокеят, който я караше, държеше целия джакпот в ръцете си, но по някаква причина не искаше да го покаже на публиката. Точно преди старта Урбан направи един от най-големите залози в живота си. Петнайсет хиляди крони за победа на кобилата.
Когато оставаха петдесет метра от финалната отсечка, се случи онова, в което никой, освен Урбан и още неколцина, не беше се осмелил да повярва. Фаворитът галопираше неудържимо и беше изведен настрани от Фредрик Стрьомлунд. Така той освободи място за Гуд Инъф, която беше запазила всичките си сили. Един безумен финален спринт и Урбан се оказа по-богат с триста и петдесет хиляди крони. Триста и петдесет хиляди крони. Той не можеше да повярва, че е истина, докато чакаше да отворят гишето за залозите, за да може да получи удостоверението си за печалба.
— Как, по дяволите, фаворитът загуби? — попита мъжът, който беше застанал до него на гишето. Той стоеше прекалено наблизо и от дъха му се разнесе алкохолен — мирис.
— Резултатът никога не е ясен преди края на състезанието — каза Урбан и отстъпи крачка назад.
— Що за глупости. — Мъжът се олюля. — Залагам пет бона на онзи идиот Стрьомлунд и какво става? Дори не успява да удържи коня, а се предполага, че е най-добрият жокей на конни надбягвания в Швеция!
Мъжът заразмахва ръце и се наложи да се подпре на Урбан, за да не падне.
— Олеле! Съжалявам — каза Урбан и отблъсна мъжа, като в същото време опита да срещне погледа на момичето на гишето. То седеше зад спуснатото стъкло и броеше пари. Урбан сновеше нервно напред-назад. Изобщо не се чувстваше удобно в присъствието на пияния мъж.
— А вие как бяхте заложили? — попита мъжът.
Урбан погледна към квитанцията си. Поглади я предпазливо с палеца си.
— Ами, аз съм дошъл да си взема една стара печалба — излъга. Крачеше напред-назад пред гишето и не спираше да се оглежда.
— Я да видя. — Мъжът се опита да вземе квитанцията му.
— Престанете, дявол да го вземе — каза Урбан и вдигна ръце над главата си. Измачканото листче беше равно на заплатата му за цялата година. Не биваше нищо да му се случи.
— Я не ми дръжте такъв тон — изрева мъжът и пристъпи към него, като се олюля.
— Охрана! — извика Урбан. — Той се опитва да ми вземе фиша!
Само след няколко секунди при тях дойдоха двама младежи в сиви униформи. Хванаха мъжа от двете страни и го изведоха. Урбан се огледа. Спокойно можеше да вземе печалбата утре в Худиксвал. Той тръгна към изхода.
Състезателният ден не беше приключил, но конете в оставащите надбягвания не бяха от висок клас и той не беше единственият, който напусна хиподрума.
На изхода се образуваха опашки и едва сега Урбан усети студа. Пъхна ръце дълбоко в джобовете, докато чакаше реда си. Нямаше смисъл да се бута, знаеше си. Той погледна през рамото си, първо в едната посока, а после в другата. Междувременно попипа квитанцията за залог, за да се увери, че е в джоба му. Парите му. Когато получеше печалбата, щеше да бъде богат човек. Някой, когото да уважават. Някой, в чието мнение да се вслушват.
След като успя да излезе, той притича през големия паркинг и стигна до колата си. Тя се намираше почти в края, отчасти закрита от един автобус. Той насочи дистанционното към колата и натисна бутона. Писукането прозвуча като весел поздрав, а осветлението в купето се включи.
Той измина последните крачки до колата и сложи ръка на вратата откъм шофьорската седалка. В момента, когато отвори вратата, в светлината от колата премина сянка. Урбан потърси наоколо с поглед, но сянката беше изчезнала. Въпреки това той не можа да сдържи тревогата си. Да не би пияницата от касата да го беше проследил? Но как беше успял да стигне преди него? Или някой друг беше разбрал, че той е спечелил, и искаше да сложи ръка на парите му? Той опита да се успокои, като си помисли, че най-вероятно е някой добронамерен човек, но сърцето му отказа да го послуша и започна да бие все по-силно.
Бързо се шмугна на седалката и точно когато щеше да затвори вратата, тя пак се появи — сянката. Разрасна се и се плъзна покрай колата. Сега му се струваше, че сърцето му ще се качи в гърлото и той едва смееше да диша. Опита да придърпа вратата, но някой му попречи.