— Пуснете, по дяволите! — извика той и хвърли поглед през страничното стъкло.
Навън беше тихо.
— Какво искате от мен? — Гласът му пресекна.
Все още никакъв отговор.
Урбан дръпна отново вратата, но сянката отвън беше по-силна. С трепереща ръка той напипа телефона в джоба на якето и натисна някакъв номер напосоки. Изведнъж вратата се отвори и той видя ръкава на кожено яке. Успя да долови бързо движение и усети гъделичкане върху кожата на гърлото си. Веднага след това дойде паренето, а после и болката; струваше му се, че цялото му гърло гори. Колата се разлюля, когато вратата се затръшна, а сянката изчезна в тъмнината.
Урбан сложи ръка на гърлото си и притисна колкото можа. Бързите удари се усещаха ясно, докато кръвта шуртеше между пръстите му. Той се хвърли настрани и изкрещя с всички сили. А после се свлече и инстинктът му за оцеляване изтече от тялото му заедно с топлата течност, която се разливаше по гърдите му. От джоба му се чу автоматичен глас:
„Набрали сте несъществуващ номер. Моля, проверете и опитайте отново.“
Писъкът от горния етаж заглуши гласовете от телевизора. Монс Сандин скочи от дивана и изкачи стълбите по три наведнъж до стаята, в която спяха децата. Беше изпищяла Анине. Кошмарите я измъчваха и тази вечер. Появяваха се час-два след като заспеше, а през последните вечери бяха зачестили.
Тя лежеше, омотана в завивката с куп плюшени играчки около себе си. Плачеше и пищеше, докато се мяташе насам-натам в леглото. Сърцето му се късаше да гледа дъщеря си в това състояние. Монс седна на ръба на леглото и докосна момиченцето.
— Анине, събуди се, сънуваш кошмар — каза колкото можеше по-нежно.
Психоложката го беше посъветвала да опитва да я събуди, когато започнеха кошмарите, за да прекъсна цикъла на съня и да сложи край на кошмара. Но не беше толкова лесно.
— Не! Не искам! — изпищя тя и започна да рита Монс.
Той сложи едната си ръка под гърба й, а другата — под краката и я гушна. Малкото телце се съпротивляваше и Монс се удиви колко енергично дъщеря му се бореше с него. Трудно беше да се разбере дали е будна, или още спи.
— Анине, миличка, трябва да се събудиш — каза той пак.
Държеше я колкото можеше по-здраво, като внимаваше да не я нарани, и след няколко секунди тя се отпусна. Монс я залюля напред-назад. Изведнъж тя отвори очи и се втренчи в него. А после долната й устна затрепери и тя отново заплака.
— Татко, тук имаше един лош динозавър — изхлипа тя.
— Знам, миличка. Това беше кошмар.
Той я сложи в леглото и я погали по главата. Косата на слепоочията й беше мокра и се беше накъдрила. Той продължи да я гали и постепенно плачът утихна. Тя взе една от плюшените играчки и зарови лицето си в нея.
— Къде е Антонио? — попита тя и се надигна.
— Спи ей тук — Монс погледна към другото легло. Антонио лежеше свит на кълбо и спеше дълбоко въпреки писъците на сестра си.
— Къде е мама?
Той се запита колко пъти ще му се налага да отговаря на най-трудния въпрос от всички. В едно беше сигурен: никога нямаше да му стане лесно да отговаря.
— Мама е горе на небето. При ангелите — каза и посочи през прозореца.
— Искам да видя — изрече Анине с надежда в гласа. Тя стъпи на пода и отиде до прозореца. Повдигна се на пръсти, хвана се за перваза и се вгледа в тъмнината.
— Нея виждам.
Трудно му беше да понесе разочарованието в гласа на дъщеря си и Монс преглътна с усилие.
— Не се вижда, но е там, уверявам те. Тя е най-красивият ангел от всички — каза той. — Ела, миличка, легни си пак.
Анине се обърна към Монс:
— Другите ангели държат ли се добре с мама?
— Да, сърчице мое, естествено.
— Но защо Дядо Коледа не се държа добре с нея?
— Де да знаех, Анине. Наистина нямам представа.
Монс погледна през прозореца и тревогата се надигна в гърлото му. Какво беше направил? Неговият професионален избор ли ги беше довел дотук? Той вдигна Анине и я прегърна силно. Вдиша дълбоко нейния аромат и затвори очи.
— Мама каза, че не бива да говоря с Дядо Коледа — каза Анине, измъкна се от прегръдката му и седна на леглото.
Той си пое бързо въздух. Лекарите бяха казали, че тя всеки момент може да започне да говори за случилото се.
— Така ли? Мама каза ли нещо друго? — попита Монс припряно.
— Да, каза.
— Какво, миличка? Спомняш ли си?
Анине погледна хитро към Монс.