— Искам да бъда само с теб. — Тя се обърна към него. Той я погледна. Видя искреността в насълзените й очи. И тя го изпълни с топлина.
Пердето се вееше и се удряше от външната страна на прозореца на вагона. Бирк Педершен беше опитал няколко пъти да затвори прозореца, но без успех. Вместо това поседя и погледа как платът танцуваше на вятъра. Имаше нещо красиво в безцелните движения, които ограждаха като в рамка гледката на прелитащия покрай прозореца пейзаж.
Италианският зимен въздух беше изпълнил купето, където той седеше. На седалките отсреща седеше мъж, привидно необезпокояван от студа. Беше се настанил удобно и беше смъкнал филцовата си шапка над очите. Бяха сами в купето.
И Бирк имаше нужда от почивка. Беше прекарал нощта на гарата в Бренер, завит с топлоизолираща туристическа постелка. Трябваха му няколко дни, за да прекоси Европа и да се добере до Южен Тирол; част от пътя беше изминал на автостоп. Сега седеше във влака, който щеше да го отведе във Флоренция през Болоня.
Студът не му позволяваше да се отпусне. Той отвори раницата, за да извади още една жилетка, с която да се увие. Плътно изплетената вълна топлеше. Бирк вдигна краката си на седалката и се опита да се отпусне.
— Закъде пътувате? — попита мъжът срещу него, като бутна шапката си напред. — Май идвате отдалеч.
Бирк го огледа съсредоточено. Стори му се, че аурата му излъчваше дружелюбност.
— Ще опозная един човек, с когото отдавна не съм се срещал — отговори.
— Ще опознаете някого, с когото не сте се срещали? Сигурно искате да кажете, че ще се срещнете с някого, когото не познавате?
Мъжът го гледаше неразбиращо, но за Бирк смисълът на казаното беше очевиден.
— Ще разбера истината и ще събудя красиви спомени! — възкликна той. — Спомените за най-значимия човек от всички.
Той разтвори ръце.
Мъжът го погледна и поклати леко глава, а след това се отпусна на седалката си с придърпана над очите шапка.
Чу се скърцане, последвано от силен порив на вятъра, и вратата на купето се отвори. Кондукторът пъхна глава, за да провери билетите. Установи, че нищо не се е променило в купето от предишния път, и кимна мълчаливо, затвори вратата и продължи по коридора.
Бирк сложи раницата на коленете си и пъхна ръка в нея. Търсеше дървената кутийка. Искаше да я почувства в ръката си. Когато я напипа, установи, че капакът е паднал, а съдържанието се е разпиляло в раницата. Той затърси напразно ключа. Изправи се. Не можеше да го няма.
Хвърли поглед към мъжа и констатира, че е заспал. Хвана дъното на раницата и я изпразни на седалката до себе си. Кесията с монетите тупна върху възглавницата, а отгоре паднаха сгънати шаячни панталони. Капакът на кутийката и пликът с пощенско клеймо от Италия бяха заседнали в раницата и се наложи да ги издърпа. Изведнъж нещо се удари в краката му, отскочи и падна на пода под краката на спящия мъж. Той проследи движението с погледа си, а после запълзя по пода. Накрая хвана гладкото парче дърво. Ключът се люлееше на черната кожена лента и той я нави старателно около пръстите си.
Бирк седна пак на седалката си. Вдигна краката си. Заспа.
Когато Юхан Рока влезе в полицейския участък, той продължаваше да усеща уханието на Анхелика. Зад стъкленото прозорче на рецепцията седеше Фатима Воа, той й намигна и скоро получи отговор. Подметките му се удряха в пода, докато вървеше обнадежден по коридора към криминалистите. Ялмар Албинсон и Яна Вайсман щяха да се заемат веднага с дървената кутийка на Хена, докато той разговаряше с прокурора и Бенгтсон.
Преди началото на сутрешната оперативка Рока отиде в кабинета си. На вратата се спря. На бюрото му имаше кафяв кашон. Той се приближи и го вдигна, разтърси го. Нещо се удряше в стените на кашона. Рока пъхна пръсти под капака и го повдигна. Най-отгоре имаше картичка. Той прочете единствения написан ред.
Вече нямаш оправдания. Започваме след Нова година. Яна
Под картичката имаше маратонки. Когато ги вдигна, видя долнище и горнище на анцуг и тениска. Заля го топлина, примесена с учудване.
„Вече нямам оправдания — помисли той. — Дявол да го вземе, трябва да приема предизвикателството.“
Той остави кашона отстрани и седна, за да прегледа за последно записките си преди оперативката.
Телефонът издаде дискретен звук. Рока се протегна, колкото можеше, без да трябва да сваля краката си от бюрото. Последно усилие и пръстите му докоснаха калъфа на телефона и го придърпаха. Той прокара пръст по екрана, за да отговори.