Той си помисли за Бенгтсон и изпита смъртен страх от убедителното усещане, което беше успяла да създаде у него — че в бъдеще вероятно щеше да му се наложи да сортира глоби за паркиране, ако не успееше да разреши случая така, както тя диктуваше. На чисто логично ниво той разбираше колко трудно изпълними бяха условията, но точно в момента надделяваха чувствата. Проблемът беше, че не знаеше как да промени обстоятелствата. Цялата му самоувереност на опитен следовател се беше изпарила.
Изведнъж му се прииска да избяга. Да се върне в Стокхолм, а после да замине за чужбина. Да напусне полицията завинаги. Защото може би всички с право намираха за странно, че точно той, Юхан Рока, беше станал полицай?
Буцата в корема му напомни за себе си и заплаши да се качи в гърлото му. Той помисли за Фани и усети, че е готов да изпадне в паника. Не можеше да избяга. Не биваше. Трябваше да се справи със ситуацията, иначе никога нямаше да може да разбере какво й се е случило.
Гаденето се надигна в тялото му, без той да може да го спре: зароди се в дъното на стомаха и нахлу буйно в гърлото му. Рока вдигна капака на тоалетната чиния и се отпусна на колене върху плочките на пода. Наведе се над тоалетната чиния и с рев избълва съдържанието на стомаха си на няколко тласъка. С усилие се протегна към копчето за пускане на водата и го натисна. Шуртящата вода, примесена с повръщано, опръска лицето му, но точно в този момент въобще не го беше грижа.
Последните крачки по стълбището към апартамента, където живееше майката на Урбан Енстрьом, му се видяха най-трудни. Пеле Алмен скоро щеше да изпита на гърба си един от недостатъците на работата като полицай в малък град. Рано или късно се налагаше да съобщиш най-тъжната от всички новини на познат човек. Той често чуваше, че сякаш бил създаден да съобщава траурни вести — ако това изобщо е възможно. Спокоен и внимателен, въпреки че в душата му бушуваше буря — тези качества имаха предвид колегите му. И обикновено успяваше да покаже съчувствие, без непременно да загърбва професионализма си. Мария Нилсон също беше дошла с него. Двамата бяха добър екип.
След известно колебание Алмен сложи показалеца си върху звънеца и го натисна. Само след няколко секунди вратата се открехна. В процепа се показа жена. Лицето й си беше същото — кръглите бузи и будните очи. Но бръчките и белите коси бяха много повече от последния път.
— От полицията сме. Нали вие сте Тюра Енстрьом? — попита Алмен, въпреки че добре познаваше жената.
— Да, аз съм — каза тя със слаб глас. — А вие сте синът на Алмен, нали?
— Точно така. Удобно ли е да влезем в коридора?
Жената погледна учудено към Алмен и кимна бавно в отговор. След това отвори вратата и се наведе, за да оправи килимчето, с което беше застлан подът.
— За съжаление имаме лоши новини — каза Алмен, когато влязоха в апартамента и затвориха вратата.
Майката на Енстрьом отстъпи крачка назад и погледът й зашари между Алмен и Мария. Загърна се плътно с плетената жилетка.
— Нали не се е случило нещо на Урбан?
Алмен си пое дълбоко въздух.
— За съжаление тази сутрин го намерихме мъртъв в колата му до хиподрума „Хагмюрен“ — каза той.
Жената се хвана за главата и отстъпи, като се олюляваше. Наложи се да се подпре на стената с едната си ръка, за да се задържи на крака. Мария се приближи до нея, хвана я под мишницата и влязоха в кухнята.
— Не може да е истина. Сигурно сте намерили друг човек. Урбан не каза, че ще ходи на надбягванията вчера, когато говорих с него.
Думите излизаха на тласъци от устата й, докато Мария й помагаше да седне на един от дървените столове.
Пеле усети парене в очите. Той преглътна и се прокашля.
— Мъжът, когото намерихме в колата, носеше шофьорската книжка на Урбан във вътрешния си джоб, а до него беше телефонът му — каза той. — Както знаете, двамата бяхме в един клас като малки и съвсем ясно видях, че е той.
— Но… как… как е възможно да е мъртъв?
Алмен си пое рязко дъх.
— Някой му беше прерязал гърлото. Вероятно с нож. Ужасно съжалявам.
Думите пареха в устата му.
— Но… нямам си друг, освен него… — прошепна жената, докато сълзите се стичаха по бузите й.
Мария обгърна с ръка тресящото й се тяло и бавно погали набръчканите й ръце. Алмен установи, че сърдечността и нежността на колежката му поуспокоиха Тюра.