— Искате ли да се обадим на някой ваш познат? Някой, който да дойде тук?
— Но аз си нямам никого, освен Урбан! — извика Тюра и отново заплака.
— Ако искате, можем да се обадим на свещеник — каза Алмен в отчаян опит да намери някого, към когото жената да се обърне за помощ, когато се наложеше той и Мария да се върнат в участъка.
Плачът на Тюра утихна и тя вдигна поглед.
— Напоследък Урбан се държеше малко странно — изхлипа тя. — Говореше, че всичко щяло да се оправи, че повече не трябвало да се тревожа за него.
— Имате ли представа за какво може да е говорел?
— Синът ми винаги е имал парични затруднения. Идваше при мен и ми се оплакваше. Знаеше, че винаги се опитвам да му помогна, но пенсията ми не стига.
— Имаше ли много приятели?
Алмен си спомни за ученическите години. Урбан Енстрьом. Изолацията. Нещо, което беше еднакво разпространено и тогава, и сега, но с тази разлика, че тогава не се говореше за това.
— Сигурно се е срещал с обичайните си приятели — онези, които познаваше, хора от Худиксвал. Но често беше и сам — каза тя със зареян поглед.
— Знаете ли защо не ви е казал, че ще ходи на надбягванията?
— Сигурно не е искал да ме разочарова. Не ми харесваше, че си проиграва парите. Исках да порасне, да срещне някое добро момиче, с което да създаде семейство. Нашето не беше кой знае какво. Баща му ни напусна, когато Урбан беше на две годинки.
Отново връщане назад. Девети клас — прогимназията. Щяха да ходят на екскурзия с класа в Гърция. Бяха спестявали по петдесет крони на месец — още от пети клас. Урбан не носеше парите всеки път. Понякога обясняваше, че майка му забравила да ги изтегли, друг път казваше, че сигурно някой ги е откраднал от джоба му. Когато щяха да пътуват за „Арланда“, всички освен Урбан се качиха на автобуса. Той стоеше там с майка си Тюра, за да им махне за сбогуване. Когато автобусът потегляше, по страните на Урбан течаха сълзи. Алмен почувства отново буцата в гърлото си. След няколко километра всички в автобуса бяха забравили за Урбан, но нещо подсказваше на Алмен, че самият той не е забравил.
Той пусна Мария да мине пред него и внимателно затвори вратата след себе си. Двамата вървяха един до друг по пътя до колата и се спогледаха за кратко, когато се качиха. Алмен се облегна на седалката и затвори очи. Остана така известно време. Изведнъж почувства топла ръка до своята. Отвори очи и обърна глава към Мария. Намери утеха в погледа й. Вдигна ръка и я погали предпазливо по челото, а после по бузата и хвана брадичката й. Спусна поглед към устните й и в същото време се наведе бавно напред.
Думите на Катажина отекваха в главата на Яна, когато тя си легна. Бузите й горяха от високата температура. Ставите я боляха при всяко движение и тя се опита да лежи колкото можеше по-неподвижно. Беше принудена да си почине. Но я болеше не само тялото. Болезнено беше да проумее онова, което не искаше да признае дори и пред себе си. Работеше без почивка от почти година. Дни и нощи седеше в участъка. Внушаваше си, че там имат нужда от нея, за да разкриват престъпления. Не беше позволила на нито една мисъл да улегне, не беше разровила чувствата, нито за секунда. Да, беше преодоляла всички препятствия, пред които се беше изправила и знаеше, че е компетентна, може би дори повече от необходимото. Но, откровено казано, не беше незаменима, ни най-малко. Ако не се събудеше сутринта, не направеше кроса си, не отидеше в участъка и не откриеше необходимите за разследването улики, някой друг щеше да го направи. Естествено, процесът на търсене на заместник щеше да отнеме известно време, а междувременно Ялмар и останалите криминалисти едва щяха да смогват. Но след това тя щеше да спре да им липсва, когато новият колега навлезеше в работата и поемеше задълженията й.
Мисълта да не ходи на работа, а вместо това да си вземе отпуск, й се струваше извънредно плашеща. А мисълта да не разреши случая на Хена я ужасяваше още повече. Но дълбоко в себе си тя разбираше сериозността на тези чувства, особено сега, когато тялото й беше започнало да протестира. Тя си наложи да се върне назад в мислите си. Да си спомни за онова, което я беше прогонило от Стокхолм. Искаше да разговаря пак с Катажина.
— Искам да те помоля за извинение, че се държах зле в ресторанта — каза тя направо, когато приятелката й вдигна телефона.
— Няма нужда да се извиняваш. Аз по-добре от всички знам през какво преминаваш.
Катажина беше дошла с родителите си в Швеция от Полша на петгодишна възраст. В детската градина гледали на нея като на дете чудо, защото още тогава учела математика за четвърти клас и четяла книги за десетгодишни. Нищо не затрудняваше Катажина и беше постигнала успех и в работата. Но животът й беше протекъл на прекалено бързи обороти. Като млада директорка на биохимично предприятие с триста служители внезапно получи инфаркт. На трийсет и две години. Унищожителна комбинация от поставените към нея изисквания и личната й амбиция.