— Да, знам, че знаеш — каза Яна. — Затова ми е приятно да разговарям с теб.
— Какво те измъчва най-много в момента?
Катажина говореше като психолог и това малко я подразни. В следващата секунда осъзна, че причината за раздразнението й е само това, че е принудена да се съсредоточи върху тежките мисли. Не можеше да избяга.
— Страхът да се събудя и да не отида на работа.
„И да разполагам с цял напълно свободен ден — помисли тя. — Може би цяла седмица, целия остатък от живота ми. Какво би казал татко по въпроса?“
— Кое е толкова мъчително в тази мисъл? — предизвика я приятелката й.
— Коя съм аз, ако не съм криминалистка?
„Впрочем, криминалистка“ — помисли си и се запита дали това щеше да бъде достатъчно за баща й.
— Ти си Яна Вайсман — каза Катажина, без да се церемони.
— Най-страшното е, че не знам коя е тя.
Яна стисна ръката си в юмрук толкова силно, че ноктите се забиха в дланта. Сега те я заляха — всички мисли, които си беше наложила да отбягва. Всички чувства, които никога не получаваха възможност да се проявят. Мечти, прелетели покрай нея и изчезнали завинаги. Пределно ясните очаквания, нарисувани като с водоустойчив маркер от ръката на татко.
— Мисля, че знаеш коя е. Та нали аз знам коя е. Проблемът е, че не се осмеляваш да й позволиш да се покаже — рече Катажина.
Яна прехапа езика си. Искаше й се да прекрати разговора. Да обуе маратонките, да се затича и никога повече да не спира. Катажина беше права, а от това я болеше. Тя се сви на леглото, стиснала отчаяно телефона. Пред очите й изникна Хена. Видя кафявите очи с дълбокия им, тъжен поглед. Дългата, вълниста коса, която скриваше голите й рамене и ръце. Скоро нямаше да може да издържи повече.
— Има едно нещо, което… — започна, но думите заседнаха в гърлото й.
— Какво?
— Ами… не… няма значение.
Яна сложи ръка върху очите си.
— Заслужаваш да можеш да покажеш коя си — продължи Катажина. — Да можеш напълно да пренебрегнеш всички предразсъдъци.
— А мислиш ли, че е лесно?
Яна трябваше да положи усилия, за да не се срине. Приятелката й мълчеше в другия край на линията. А после изведнъж възкликна:
— Приеми го като предизвикателство. Единственият ти противник си самата ти.
Мозъкът на Яна заработи. Събра мислите, които бяха разхвърляни безразборно. Тя се съсредоточи. Приятелката й знаеше точно как да я мотивира. Да го приеме като състезание. Щеше да постави цели и да начертае тактиката, за да ги постигне. Целта тя обяви само пред себе си. Да се почувства добре. Да се осмели да покаже коя е. Това я плашеше повече от всичко друго във вселената, но щеше да се справи. Разбира се. И в никакъв случай не изключваше възможността да разреши случая „Хена“.
— Искате ли да докажете, че сте най-добрите следователи в областта?
Юхан Рока се изправи до масата с ръце на кръста. Още усещаше кисела миризма, а гърлото го болеше и пареше. С няколко глътки вода опита да прогони паренето.
— Сега е моментът да покажем на какво сме способни — продължи той и преглътна с усилие. — Да покажем, че няма други, които да се справят по-добре с разрешаването на тези престъпления.
Пред него седяха Ялмар Албинсон и Яна Вайсман. И двамата се взираха в плота на масата. Двама нови следователи се бяха включили в оперативката за деня и щяха да им докладват и за двата случая. Ерик Фагерлунд и Бертил Нилсаре.
— Значи искаш да кажеш, че няма да получим подкрепления? — попита Нилсаре и разтвори въпросително ръце.
— Правилно си разбрал. Бенгтсон казва „не“.
— Явно горе на върха са задухали нови ветрове. Разкажете с какво разполагаме до момента.
Той се настани удобно на стола.
— Предполагам, че си чул почти всичко за убийството на Хена Педершен. Кървава каша от дрога, упадъчен начин на живот, самотни пеперуди в комуна и шведски професионален футболист, ако трябва да обобщя накратко.
Рока сновеше напред-назад пред масата, докато излагаше всички важни подробности по разследването за Хена. А после се обърна към Ялмар Албинсон:
— Донесох една дървена кутийка от Италия. Какво можем да кажем за нея?
Ялмар бутна очилата си и вдигна два прозрачни найлонови плика.