Рока остана в коридора и видя как тя мина през летящата врата в дъното. Изпълни се с неприятна убеденост. Въпреки че нямаше време, трябваше да разбере защо тя е изнервена. За да оцелее като полицай.
Той допи кафето, изхвърли чашата и тръгна към стълбището, което водеше до долния етаж. Там бяха съблекалните с шкафовете, където държаха екипировката си и служебните си оръжия. Въпреки че не носеше униформа, му беше навик да се преоблича, преди да си тръгне за вкъщи. Не само той постъпваше така — да съблече професионалната си роля.
Той заключи шкафа с дрехите си и метна черната си чанта през рамото. Когато излезе в коридора, забеляза, че вратата на женската съблекалня беше притворена. Спря се и в широкия половин метър отвор мярна голо женско тяло. На Яна.
Тя се обърна и сега стоеше с гръб към него. С едната си ръка придърпа презрамките на сутиена си. Рока не се сдържа да не погледне. Тя беше в изключително добра форма. Талията й беше тънка, а торсът й се разширяваше, колкото по-нагоре се плъзгаше погледът му по мускулатурата й. Очите му се спряха върху една голяма татуировка на дясното й рамо. Татуировките му харесваха, а тази изглеждаше много красиво направена. От това разстояние не виждаше добре какво изобразява, но беше симетрична, с две малко по-големи части и една по-малка. От едната страна пишеше нещо със завъртулки. Той присви очи, за да се опита да разчете текста. Точно в този момент Яна обърна глава. Очите й се вгледаха в неговите. Само след миг учудването й премина в крайно отблъскваща смесица от страх и отвращение. Тя хвана една кърпа, направи няколко бързи крачки към вратата и я затръшна.
Рока остана на мястото си, втренчен в затворената врата. Не беше искал да я заглежда, но татуировката беше привлякла погледа му и не се беше сдържал да не погледне. Какво, по дяволите, щеше да стане сега? Беше седмият му ден на новата работа и не можеше да се каже, че трупа точки.
Той опита пак да се обади на Виктор Бергман, но отново се сблъска с автоматичния отговор на „Телия“. Този път гласът съобщи, че номерът не съществува. Какви ги вършеше Виктор?
Капките, които падаха върху коленете му, бяха с телесна температура. Ставаха все повече и повече, колкото по-усилено Монс Сандин въртеше педалите. Падаха в такт с песента на „Металика“, която звучеше от колоните.
Стената с огледала срещу него отразяваше тялото на мъж, за когото се предполагаше, че е в златните си години. Който би трябвало да има достатъчно сила да върти педалите отново и отново въпреки съпротивлението при интервалната тренировка. Но това, което се криеше вътре в тялото, беше съвсем друго.
31 декември 2012 година. Той отдавна не беше спортувал. От няколко месеца. Надяваше се, че посещението във фитнеса ще разсее и подреди мислите му. Ще ги направи по-поносими. Но след един час на велоергометъра той установи, че положените усилия бяха довели до един-единствен резултат — да осъзнае колко се беше отдалечил от някогашната си форма. Не само кантарът показваше упадъка му. Той намали съпротивлението и остави краката си да следват все по-леките движения на педалите. Взе кърпа и избърса потта от челото си.
Залата за фитнес беше празна. Беше получил ключ за нея от собственика, който му беше приятел от детството. Така можеше да тренира, когато поиска, в такива часове, когато тук нямаше други посетители. Залата беше чисто нова. Тук имаше всичко, от което се нуждаеше за тренировките си, и беше чисто и свежо. Чистачката беше минала преди малко.
Монс се огледа. Колко ли фитнесзали беше посещавал през годините? Всъщност тази беше съвсем безлична. Той можеше да се намира на всяко място по света. Но сега си беше у дома в Худиксвал.
„Всъщност у дома?“ — помисли той. Дали този град някога отново щеше да стане негов дом?
Той слезе от велоергометъра и тръгна към вътрешността на залата. Имаше уреди за трениране на гръдните мускули. Той седна на една седалка и стисна ръкохватките, които после щеше да натисне напред. Пое си дълбоко дъх и започна. Тежестта беше прекалено голяма за него и едва успя да придвижи ръцете си докрай. Музиката от колоните не успяваше да го надъха.
Изведнъж чу звук, който силният глас на Джеймс Хетфийлд не можа да заглуши. Прозвуча като врата, която се отваря и затръшва.
Монс стана от уреда, целият нащрек. Вече със сигурност не беше сам в залата. Кой беше влязъл? В джоба на шортите си намери дистанционното за уредбата. Когато намали звука, чу нечии стъпки. Някой вървеше по коридора от рецепцията към залата. От мястото си в дъното Монс нямаше видимост към входа.