Тя дълго стоя облегната на стената. Изведнъж ръката й се разтресе от вибрацията на телефона. Скрит номер. Тя избърса сълзите с опакото на ръката си и се изправи. Най-добре да приключи този въпрос.
— Евелина Улсдотер — отговори тя с неясен глас и придърпа краката си под тялото си.
— Юхан Рока, полиция на Худиксвал. Извинявам се, ако ви безпокоя, но се натъкнахме на името ви в едно разследване и искам да ви задам няколко въпроса.
Евелина не продумваше. Мислите се вихреха в главата й и тя почти забрави да диша.
— Ало, там ли сте?
— Да — отвърна Евелина тихо. — Какво всъщност означава това?
— Означава, че смятаме, че може би разполагате с информация, която може да ни бъде от полза за разследването.
Тя опита трескаво да намери изход от цялата ситуация. Остър коментар, за да не се налага да продължава разговора.
— Каква може да е тази информация?
— Имаме основания да предполагаме, че си била с Монс Сандин в деня преди Бъдни вечер, в Худиксвал. Вярно ли е?
Евелина изпсува наум и преглътна с усилие. Бяха се видели няколко пъти в седмицата преди Коледа и всеки път внимаваха. Въпреки това някой ги беше видял… В такъв случай вероятно същият човек беше видял, че се бяха скарали. Може би също ги беше чул. Тя се забави с отговора.
— Вярно е. Срещнах се с Монс в деня преди Бъдни вечер.
— Какво правихте?
— Седяхме в колата му и разговаряхме. Нищо повече.
Тя се опита да говори колкото може по-учтиво и конкретно, без да казва нищо повече от най-необходимото.
— Свидетелят твърди, че му се е сторило, че се карате. Вие сте излезли от колата на Монс, като сте затръшнала вратата. Така ли е?
Евелина си пое дълбоко въздух.
— Да, така е.
— Защо се скарахте?
Тя се прокле, че се е забъркала в тази каша.
— С Монс имахме връзка — отвърна. — Но аз исках повече от нея, отколкото той.
— И затова сте се ядосали и сте си тръгнали?
— Може да се каже.
— Какво правихте на Бъдни вечер между петнайсет и седемнайсет часа?
Евелина затвори очи и облегна главата си на стената.
— Празнувах Бъдни вечер с моя… моя партньор в дома на мама в Худиксвал.
Нямаше нужда да разбира, че са скъсали, помисли Евелина. Или че поне щяха да скъсат.
— Излизахте ли от къщата в някой момент?
Тя преглътна и се прокашля.
— Целия ден бяхме там.
— Майка ви или партньорът ви могат ли да потвърдят това?
Евелина затаи дъх. Стомахът й се сви. Тя преглътна с усилие и се опита да диша спокойно. Мама беше ходила на коледен обяд у една несемейна приятелка и се беше върнала чак по-късно вечерта. Колкото и да й се искаше, оставаше само един човек. Евелина прочисти гърлото си и заговори:
— Да… Юханес може да потвърди.
— Добре. Ще се свържем с него. Както сигурно знаете, съпругата на Монс, Хена, е намерена мъртва и за да разрешим случая, се нуждаем от цялата информация, която можем да получим. Монс каза ли ви нещо, свързано с Хена?
Нещо я преряза, когато той произнесе името й.
— Само че се чувствала зле. Че сега искал да й обърне повече внимание. Смяташе, че е пренебрегнал семейството си. Изпитваше ужасни угризения.
— Както сигурно знаете, аз също съм роден в Худиксвал — каза Рока. — Спомням си, че преди години двамата имахте връзка. Може ли да попитам колко дълго бяхте заедно?
— Виждали сме се от време на време, вече сигурно има петнайсет години. Някои години сме се срещали по-често, отколкото други.
— Благодаря ви за помощта. Ако трябва да ви зададем още въпроси, ще ви потърся отново.
Евелина прекрати разговора. Остана да седи в леглото, втренчена пред себе си. Сега въпросът беше какво да каже на Юханес. Не искаше полицията да я изпревари. Тя набра отново номера му и изчака да се чуе сигналът.
— Телефонът на Юханес, Маделен се обажда — чу се весел глас. — Мога ли да ви помогна?
— Не… благодаря — отвърна Евелина и прекъсна разговора. Стана от леглото и навлече дънки и пуловер. Щеше да се наложи да се оправя сама.
Бирк Педершен излезе от сградата на „Виа Санта Моника“ № 6. Погледна първо в едната посока, а после в другата, преди да продължи по тротоара. Минаваше десет сутринта, но улиците на Флоренция все още бяха пусти. Въздухът беше остър и студен, но много по-свеж, отколкото вътре в общежитието. Той спря, за да си поеме дълбоко въздух няколко пъти, а после метна кафявата раница на рамото си, пресече улицата и тръгна към центъра. Беше време да изпълни задачата, за да може да се върне вкъщи.