Не беше много трудно да намери банката. Хена беше написала кратко описание на маршрута и го беше сложила в плика заедно с ключа. Когато стигна, той сложи и двете си ръце на стъклената врата и се наложи да натисне силно, за да може да я отвори. Във фоайето срещна двама мъже с палта и веднага отскочи настрани, а после мина покрай стената и влезе в залата, където банковите служители седяха зад стъклените прегради на гишетата.
Трябваше му малко време, за да се ориентира в системата за редене на опашка в банката или по-точно да проумее как да се държи при липса на система. Явно между чакащите реда си беше в сила негласно споразумение.
След половин час Бирк усети как погледите се насочиха към него и се престраши да се приближи до едно свободно гише. Успя да обясни за какво е дошъл и го насочиха към господин с костюм, който го поведе към вътрешността на помещението. Минаха покрай врата с кодово заключване и слязоха по каменно стълбище. Още две врати със системи за сигурност ги отведоха в стая със сводест таван.
Бирк огледа помещението. Светлината беше слаба, а температурата на подземния етаж беше значително по-ниска, отколкото на партера. Вътре имаше редици с банкови сейфове. На ключа, който беше получил от Хена, беше посочен номер тринайсет. Той го показа на мъжа, който кимна дружелюбно и се насочи към редицата със сейфове в дъното. Застана до нея и направи знак на Бирк да влезе.
Той проследи номерацията на сейфовете и няколко метра по-навътре намери търсения. Сейфът беше в най-долната редица и се наложи да клекне, за да може да пъхне ключа в ключалката. Две завъртания и вратичката се отвори. Светлината в помещението не беше достатъчна, за да се види какво има вътре. Той протегна ръка и попила. Сейфът беше дълбок и Бирк трябваше да търси покрай стените, докато накрая не намери нещо чак в дъното. Изглежда беше някаква книга. Той хвана предмета и го издърпа.
Наистина беше книга. Корицата беше от кафява кожа с рисунка на лилия отпред. Той отвори книгата и поглади листовете с ръка. А после седна на пода и зачете.
Изведнъж въздухът стана по-топъл. Не много, но все пак. Заради вариращите температури заснежените тротоари в Худиксвал се бяха заледили и бяха станали хлъзгави, а все още не бяха изчистени.
Анхелика Фернандес извървя последните метри до кафенето колкото можеше по-бързо с ботушите си на високи токчета. Зъзнеше и придърпа черното, тънко кожено яке по-плътно около тялото си, докато притичваше по малкото стълбище и минаваше през вратата.
Приятелката й Петра вече седеше и чакаше на една от масите с голяма чаша в ръката. Анхелика искаше нещо топло за пиене и отиде на бара, за да поръча.
Тя огледа помещението. Беше почти празно, с изключение на една възрастна дама, която седеше сама на една от масите до прозореца. „Хората още не са се събудили след посрещането на Нова година“ — помисли тя.
— Едно голямо лате — каза Анхелика с тих и треперещ глас. — С допълнителен шот еспресо.
След това отиде до масата, където седеше приятелката й. Петра се изправи, за да я прегърне.
— Тревожа се за теб. Какво е станало? — прошепна Петра и седна.
— Той не иска да се среща повече с мен — отвърна Анхелика и седна срещу нея. — Няма значение какво ще кажа, вече е взел решение.
Тя захлипа.
— Може би така е по-добре — каза Петра. — Искам да кажа, че той е почти на четирийсет.
— Да, но е страхотен. Не е като другите. Разсмива ме. Създава ми усещане за сигурност. И ме кара да се чувствам най-красивата на света.
— Не само той смята, че си красива, Анхелика. Я се стегни!
— Никога няма да срещна друг, който да е толкова добър в леглото — изрече момичето отчаяно.
Тя помълча известно време и погледна притеснено към възрастната дама, която единствена може би беше успяла да чуе какво беше казала.
— А има и още нещо. Онзи другият, нали знаеш — прошепна.
— Мислех, че си скъсала с него — изсъска Петра.
— Да, естествено, че скъсах. Но той пак се обади. Не разбира от дума.
Анхелика осъзна колко истерично звучи.
— Значи сте си лика-прилика — рече Петра безцеремонно с лека усмивка.
Анхелика стисна чашата с кафе.
— Не е смешно, страх ме е. Ужасно ме е страх — прошепна. — Казва, че не иска да живее, ако не може да бъде с мен.
— Това са само приказки, празни заплахи — успокои я Петра.
— Ами ако направи нещо необмислено!
Анхелика закри лицето си с ръце.
— Ами, не може да излизаш с него само защото те заплашва — каза Петра.