Всеки път, когато се прибираше със скъпи подаръци, те поклащаха глави и казваха, че няма нужда. Но колкото и да го уверяваха в това, той се чувстваше извънредно задължен. Именно благодарение на тях беше постигнал успеха си. Те го бяха водили на всички тренировки по футбол и на всички първенства. Те бяха стояли зад къщата в ролята на вратари. В хубаво и в лошо време.
От един-два часа и двете деца спяха; учудващо бързо ги беше приспал. Родителите му бяха отишли на гости на близки приятели от Сундсвал, за да посрещнат Нова година. Имаха нужда да се разтоварят за няколко дни и той ги беше уверил, че ще се справи сам с децата. Скоро щяха заедно да се заемат с погребението на Хена и цялата организация около него. Той осъзна, че до момента изобщо не е помислил по този въпрос. Трябваше да намери Бирк. Може би полицията можеше да помогне, нали вече се бяха свързали с него. Най-вероятно и Каролина щеше да иска да присъства на погребението. Монс щеше да й се обади на следващия ден.
Той забарабани по облегалката на фотьойла. Не беше много късно и разполагаше с цялата вечер само за себе си. Не можеше да излезе, защото нямаше кой да гледа децата. Може би можеше да покани някого да му дойде на гости във Форша? Да го помоли да донесе храна за вкъщи?
На масичката пред него имаше чаша, пълна до половината с уиски. Той обожаваше усещането за иглички, когато задържаше студеното питие с вкус на пушек в устата си за няколко секунди. Съзнаваше, че количеството се е увеличило, откакто Хена я нямаше, но уискито безспорно му помагаше да се отпусне, а той смяташе, че го заслужава.
Вдигна чашата и я поднесе към устните си. Задържа я наклонена, докато жълтеникавата течност не изпълни устата му, а после преглътна. Три глътки една след друга, след това Монс остави чашата на масата. Паренето беше заменено от замайване.
Той се облегна на фотьойла и вдиша дълбоко няколко пъти. Екранът на мобилния му телефон примигна. Есемес от Мануел Батиста, който питаше дали е буден. Имал нужда да поговори. Монс също имаше нужда да поговори с бившия си съотборник. Да го попита как са нещата в Италия. Щеше да изчака замайването да се уталожи, а после щеше да се обади. Когато затвори очи, мускулите му се отпуснаха и той бавно се унесе. Изключително приятно усещане.
Монс подскочи, когато чу звука. Трябва да беше заспал. Бърз поглед към часовника. Вече беше полунощ. Когато стана от фотьойла, му се стори, че подът пропада. Той направи няколко крачки настрани, за да запази равновесие. Тогава звукът се чу отново. Сякаш някой се опитваше да отвори врата.
Отиде до стълбището към приземния етаж и се спря. Послуша известно време, преди внимателно да сложи крака си на първото стъпало. Сега го чу ясно. Някой натисна дръжката на задната врата. За една десета от секундата изпита абсолютен ужас, преди човекът да пусне дръжката. Вратата беше заключена.
Монс изкачи крадешком стълбите и опрян до стената, се добра до пералното помещение. Входната врата имаше прозорец и той надникна през него. Навън побягна някаква тъмна сянка. Беше абсолютно невъзможно да види кой е, но разбра, че положението е сериозно. Свлече се на пода пред сушилнята. Беше време да обърне гръб на гордостта си и да приеме предложението на полицията за охрана.
2 януари 2013 година
— Говорихме с един твой колега. От Националната криминална полиция — истински смешник, ако питаш мен.
Докато Юхан Рока слушаше мъжа в другия край на телефонната линия, той стана от работния стол и затвори вратата. Обаждането беше от скрит номер и ако знаеше кой го търси, нямаше да вдигне.
— Нямаше абсолютно никакво чувство за такт — продължи мъжът. — Попита за жената на Монс Сандин. Дали имаме нещо общо с убийството. Понятие си няма от тия неща. Взаимоотношенията ни със Сандин са приключени напълно, и то отдавна.
Рока седна отново и опита да реши дали да каже нещо и в такъв случай какво.
— Така ли… — отвърна накрая.
„Солентос“ — помисли. В гърдите му се разля носталгична топлина, но потокът на мислите му беше прекъснат моментално от действителността. Настоящето.
— Разбрахме, че имаш проблеми, и искахме да говорим направо с теб — каза мъжът.
Рока продължаваше да мълчи, но мъжът на телефона продължи:
— Случайно знаем и някои други неща за Монс Сандин. Знаем, че има общ бизнес с един човек. Мъж с много елегантен костюм. Костюмарят не е разбрал какви са правилата в нашите отношения. Коя половина на игрището е наша и коя е тяхна. Време е да разбере. Затова моментът е удобен за малко клюки.
Рока слушаше напрегнато и се опитваше да разбере защо „Солентос“ му се обаждат. Обмисляше дали да не прекрати разговора, защото не беше сигурен какво да направи с информацията. Но любопитството надделя.