— С какво мога да ви помогна? — попита той.
Тонът му беше сърдечен и колкото и да беше странно, Яна започна да се отпуска.
— Търся един гроб. Никога преди не съм идвала тук — каза тя.
— Знаете ли името на погребания?
Яна преглътна. Трудно й беше да произнесе имената на хората, които всъщност трябваше да бъдат най-естествената част от нейния свят.
— Двама са. Погребаните каза тя тихо. — Нима и Волфганг Вайсман.
— Знаете ли кога са били погребани?
Яна затвори очи. Върна се назад в мислите си. Бяха минали пет години от смъртта на баща й, който почина две години след майка й. Скръбта го беше убила, тя знаеше това. От пет години Яна беше единствената останала от семейството. Пет години на самота, но и на свобода — свобода, която тя не можеше да понесе.
— Две хиляди и пета и две хиляди и седма — каза тя.
— Можете ли да напишете имената? — попита мъжът и се приближи до една маса във вътрешността на стаята. Даде на Яна молив и малко листче. С трепереща ръка тя написа имената на родителите си.
Мъжът седна на работния стол и го придърпа към компютъра на масата. Отвори един браузър и с показалеца си написа адрес. Хвърли кос поглед към листчето и със същия пръст написа имената. След като натисна Enter, видът на страницата се промени и мъжът се наведе към монитора.
— Гробът се намира в сектор четиринайсет Б, гроб номер триста и петнайсет — каза. — Ще ви покажа на картата ето тук.
Той се приближи до голямо табло, на което бяха обозначени всички сектори и алеи. Яна запомни описанието, благодари за помощта и излезе.
Тя забърза по алеята и когато стигна до третата пресечка, сви надясно. След няколко метра стигна до гроба.
Надгробната плоча беше висока към един метър и може би и толкова широка. Яна застана отстрани до камъка и почисти снега. Имената бяха издълбани с богато украсени букви, запълнени със злато. Мама Нима. Дъщеря на йордански консул. Тя отишла със своя баща на конгрес в Стокхолм в средата на седемдесетте години. Там се запознала с Волфганг Вайсман. Волфганг не можел да откъсне поглед от красивата Нима и какъвто си бил упорит, не се отказал, докато не я поканил на вечеря.
Волфганг успял да очарова бащата на Нима, защото трудолюбието му го отвело от работническата класа на Източен Берлин до империя във фармацевтичния бранш. Бащата на Нима позволил охотно на дъщеря си да се среща с работливия източногерманец.
Яна не можеше да изброи колко пъти баща й с гордост беше разказвал историята за запознанството им. След това Волфганг избрал Стокхолм за дом на семейството, а благодарение на контактите си Нима станала новият консул на Йордания в Швеция. Сега те лежаха тук, под земята, плътно един до друг.
— Трудно е да се изправиш пред миналото си, нали?
Яна рязко се обърна. Там стоеше нисичкият мъж от портиерната. Той побутна нагоре шапката си и тя видя очите му. Усмивката му беше сърдечна. Яна кимна бавно.
— Извинете, ако ви безпокоя — каза мъжът малко сконфузено.
— Няма нищо — отвърна тя и се учуди на облекчението, което изпита от присъствието на мъжа.
— В работата си се срещам с много скръб — отбеляза той. — Но никога не съм виждал толкова много самота, колкото във вашите очи.
„Какво ли знаеш пък ти“ — помисли Яна и сведе поглед, но пак вдигна очи, когато усети, че нещо я кара да се разкрие.
— Казвам се Бертил. Бертил Мортенсон.
Мъжът протегна ръката си.
— Яна Вайсман — каза тя и потрепери, когато хвана топлата му ръка.
— Трудно е да пуснеш нещо, което никога не си могъл да задържиш — каза той, стисна ръката й здраво в своята и я задържа така. — Искам да помислите за това.
Погледът му я пронизваше, беше напрегнат и тя не можеше да отвърне глава. Стоеше с ръка в неговата и потрепери, когато топлината се разля нагоре към тялото й. Никога преди не беше усещала такава сигурност и вътре в себе си чу отново думите му. Те обобщаваха толкова много в своята простота и уцелваха право в сърцето.
Сълзите й потекоха бавно. Тя се освободи от ръката на мъжа и му обърна гръб. Стоеше, обгърнала тялото си с ръце, и плачеше все по-силно.
— Със сълзите идва освобождението — изрече мъжът и започна да се отдалечава. Яна искаше да го помоли да остане, но се спря. Обърна се за последен път към надгробната плоча и си тръгна. Докато вървеше към паркинга, изпитваше облекчение.
— Тази работа с уговорените надбягвания. Не ми излиза от ума — заяви Юхан Рока и почука с една химикалка по масата.