Пристъпи към вратата.
— Недей — пророни той и затвори очи, за да се пребори с обземащата го паника. — Не ме изоставяй, Грейс.
— Не аз те изоставям, Етан. Не виждаш ли, че от самото начало го правиш ти?
— И стигнах дотам, откъдето тръгнах: гледам те, имам нужда от теб. Никога няма да успея да го преодолея. Дадох си толкова обещания относно теб и постоянно ги нарушавам. Допуснах тя да остави белега си и върху онова, което е между нас. Искам да залича този белег, ако ми дадеш шанс. — Сви рамене и добави тихо: — Премислих нещата.
Тя за малко да се усмихне.
— О, това е нещо ново.
— Искаш ли да чуеш за какво мисля в момента? — Доверявайки се на инстинкта си, заслушан в сърцето си, той погледна нагоре към нея. — Мисля си, че винаги си била ти, Грейс. Единствено ти. И винаги ще бъдеш само ти. Винаги ще изпитвам нужда да се грижа за теб. Това не е, защото те смятам за слаба, а защото си ми прекалено скъпа.
— Етан… — Знаеше, че ако продължава да й говори така, ще се предаде. — Недей.
— И мисля да не ти позволявам да живееш без мен.
Взе ръцете й и ги задържа въпреки съпротивата й. Без да откъсва очи от нейните, я придърпа надолу по стъпалата.
— Никога няма да те подведа. Винаги ще имам нужда да си до мен. Ти ме правиш щастлив, Грейс. Досега не го ценях достатъчно, но от тук нататък ще го ценя. Обичам те.
Докосна с устни челото й.
— Слънцето залязва. Ти каза, че това е най-доброто време за мечти. Искам да осъществя мечтата си. Моля те, погледни ме — каза той и нежно повдигна брадичката й. — Ще се омъжиш ли за мен?
Радост и надежда избухнаха в душата й.
— Етан…
— Не ми отговаряй веднага. — Но той вече бе видял отговора и изпълнен с благодарност, поднесе ръцете й към устните си. — Ще дадеш ли името ми на Обри? Ще ми позволиш ли да й бъда баща?
В очите й напираха сълзи, но се овладя. Искаше да го вижда ясно, докато стои и я гледа със сериозно изражение под последните лъчи на слънцето.
— Знаеш…
— Не сега — промълви той и този път докосна устните й със своите. — Искам да те попитам още нещо. Ще родиш ли децата ми, Грейс?
Видя сълзите да бликват от очите й и се учуди как е могъл да иска да лиши и двамата от тази радост и надежда.
— Изгради с мен живот, основан на любов и обич, на онова, което ще израсне в теб. Само глупак може да смята, че нещо, създадено от нас двамата, няма да е красиво.
Тя обгърна лицето му с ръце и запечата образа му в сърцето си.
— Преди да ти отговоря, трябва да знам, че това, което желаеш, е не само заради мен, но и заради теб.
— Искам семейство. Искам да изградя онова, което родителите ми създадоха; нужно ми е да го направя с теб.
Тя отвърна с усмивка:
— Ще се омъжа за теб, Етан. Ще ти дам дъщеря си. Ще родя децата ти и ще се грижим един за друг.
Той я прегърна. Сърцето й биеше в такт с неговото. Дочу леката й въздишка, преди козодоят да подхване песента си от дървото на съседите.
— Страхувах се, че никога няма да ми простиш.
— И аз.
— Но после си помислих: „По дяволите, тя ме обича толкова много! Ще успея да я склоня.“ — Чу я да се смее радостно, докато заравяше лице в шията й. — Не си единствената, която може да води някого за носа, като риба, нахапала стръв.
— Доста време ти отне да захапеш стръвта.
— Ако не бързаш, в края на деня се сдобиваш с най-добрия улов. — Зарови лице в косите й, за да долови аромата им. — И сега аз имам най-доброто: хубава, солидна, здрава керамика.
Тя се засмя и се отдръпна, за да вижда лицето му. Насмешката в очите му, даде си сметка тя, се отнася и за двамата.
— Ти си умен мъж, Етан.
— Преди няколко часа твърдеше, че съм глупав.
— Тогава беше. — Целуна го звучно по бузата. — Сега си умен.
— Липсваше ми, Грейс.
Тя затвори очи и силно ги стисна. Каза си, че днес е ден за прошки. И надежди. И начало.
— И ти ми липсваше, Етан. — Въздъхна. След това изненадано подуши въздуха. — Фъстъци? Странно. Готова съм да се закълна, че надушвам миризмата на фъстъци.
— Ще ти обясня — каза той и повдигна главата й за нежна целувка, — след малко.