Водата в залива придоби оловносивия цвят на небето, но нито мъжете, нито кучето обръщаха внимание на разлюлялата се лодка. Сега Саймън стоеше на кърмата с вдигната глава; вятърът вееше назад ушите му, а той се усмихваше, както се усмихват кучетата. Етан сам построи лодката и не се съмняваше, че съдът ще се справи. Не по-малко спокоен от кучето, Джим потърси заслон при тентата и запали цигара.
Туристи оживяваха крайбрежната ивица на Сейнт Кристофър. Ранните юнски дни ги примамваха от близките градове, изкушаваха ги да напускат столичните предградия и Балтимор. Представяше си, че мислят за Сейнт Кристофър като за старинно местенце с тесни улички, къщурки с кепенци и магазинчета. Гостите обичаха да наблюдават рибарите, да следят как вещо се справят с уловените раци, без да пострадат, и да ядат пирог с раци или да се хвалят пред приятели каква вкусна супа са опитали. Отсядаха в пансионите — Сейнт Кристофър се гордееше с четири — и харчеха парите си в ресторантите и магазинчета за сувенири.
Етан нямаше нищо против туристите. Когато заливът не проявяваше особена щедрост, градчето се препитаваше от туризъм. И си представяше как вероятно ще настъпи моментът, когато някой от същите тези туристи ще пожелае ръчно направена яхта.
С приближаването им към кея вятърът се усили. Джим скочи пъргаво, за да поеме въжетата и да привърже лодката. С късите си крака и набито тяло приличаше на скоклива жаба, обута в бели гумени ботуши.
Саймън приседна и остана в лодката, докато мъжете разтоварваха дневния улов; усилващият се вятър караше избелялата зелена тента да танцува. Пит Монроу се приближи към тях; шапката почти скриваше сребристо-сивите му коси, панталоните със защитен цвят и червената карирана риза подчертаваха здравото му тяло.
— Добър улов, а, Етан?
Етан се усмихна. Въпреки че господин Монроу беше голям скъперник, той го харесваше. Със здрава ръка управляваше своя ресторант, известен със специалитети от раци.
Етан бутна шапката си назад и се почеса по врата, където го засърбя от потта и навлажнената коса.
— Бива си го.
— Рано се прибирате днес.
— Ще има буря.
Монроу кимна. Наетите от него хора за обезкостяване на раци, които работеха под раираните навеси, вече се готвеха да потърсят по-сигурен подслон. Добре знаеше, че дъждът щеше да накара туристите да влязат в заведенията да пият кафе и да ядат сладолед. А понеже държеше „Крайбрежното кафене“, нямаше нищо против.
— Струва ми се, че имаш около седемдесет бушела.
Младият мъж се усмихна още по-широко. Някой би забелязал в израза му пиратско лукавство. Етан едва ли би се обидил, но щеше да се изненада.
— По-скоро бих казал деветдесет.
Знаеше пазарната цена на раците до последния цент, но очакваше, че както обикновено щяха да се пазарят. Извади пурата, неизменно придружаваща подобни преговори, и се захвана за работа.
Първите едри капки дъжд закапаха, докато поемаше с моторницата към вкъщи. Остана доволен от парите за продадените раци — за своите осемдесет и седем бушела раци. Каза си, че ако продължи така през цялото лято, догодина може би ще трябва да пусне още сто коша и да наеме екип на непълен работен ден?
Ловът сега не беше както навремето; бактерии унищожиха доста от раците. Това правеше зимите трудни. Няколко добри сезона обаче щяха да му осигурят достатъчно средства, за да вложи и в новия бизнес, и да плати своята част от хонорара на адвоката. При тази мисъл стисна зъби.
Не биваше да стигат до адвокат. Защо да плащат на някой зализан, облечен в костюм лаладжия да изчисти името на баща им? Това нямаше да спре клюките. Щяха да престанат едва когато хората попаднат на нещо по-пикантно от живота и смъртта на Рей Куин.
А и момчето, помисли си, загледан във водната шир. Някои обичаха да приказват за момчето, което ги гледаше с тъмносините очи на Рей Куин.
За себе си не се тревожеше — можеха да го одумват колкото си искат. Но се засягаше, и то дълбоко, щом подхвърлеха лоша дума за човек, когото обича.
Затова ще работи като луд, за да плати на адвоката. И ще направи всичко необходимо да предпази момчето.
Гръмотевица изтрещя като оръдеен залп. Беше притъмняло, а от небето се стелеше безмилостен дъжд. Все пак не се забърза, когато съзря кея при къщата. Нищо няма да му стане, ако се намокри още малко.
Сякаш в отговор на мислите му, Саймън скочи във водата и заплува към брега, а Етан се захвана с въжетата. Прибра кутията, в която носеше обяда си, и тръгна към къщата.
Свали мокрите рибарски ботуши пред задната веранда. Майка му толкова ги гонеше и им се караше като деца, че им стана навик да не нанасят кал вътре. Ала не спря мокрото куче да се вмъкне вътре преди него.