— С връщането си ти направи най-голяма жертва.
— Така ми се струваше тогава. Но после, докато оправях стъпалата на верандата, в двора се появи Анна Спинели. Тя ме порази.
Тъй като храната стоеше пред него, а Кам очевидно имаше желание да говори, Етан взе чинията и приседна.
— С лице като нейното няма начин да не порази някой мъж.
— Така е. Аз и без това не се чувствах на себе си. Само преди час сякаш бях говорил с татко, седнал на задната веранда.
Етан кимна.
— Винаги е харесвал именно това място.
— Не искам да кажа, че буквално седеше там. Но аз го виждах. Точно както те виждам теб сега.
Брат му бавно извърна глава и го погледна в очите.
— Видял си го да седи на задната веранда?
— И поговорих с него. И той ми говореше. — Кам сви рамене и се загледа към водата. — Затова реших, че халюцинирам. Вероятно от стреса, тревогите и гнева. Исках да му кажа някои неща, да му задам някои въпроси. Затова сметнах, че си въобразявам как той седи там. Но не е съвсем така.
Етан бавно се надигна.
— Как си го обясняваш?
— Беше наистина там и първия път, и после.
— После?
— Да. Последният път беше сутринта преди сватбата. Каза, че засега това е всичко, защото съм разбрал и прозрял каквото трябва. — Кам прокара ръка през лицето си. — Сякаш отново се разделих с него. Но този път ми беше някак по-лесно. Не получих отговор на всичките си въпроси, но поне знаех отговорите на най-важните. — Въздъхна, изпита известно облекчение и си взе картофче от чинията на Етан. — А сега ми кажи: как мислиш, дали съм луд, или разбираш за какво ти говоря.
Замислен, Етан раздели един от сандвичите на две и му подаде половината.
— Когато следваш водата, започваш да проумяваш, че има нещо повече в нещата от това да ги видиш и да ги докоснеш. Като сирените и водните чудовища. — Леко се усмихна. — Моряците знаят за тях, независимо дали са ги виждали или не. Не мисля, че си луд.
— А ще ми кажеш ли останалото?
— И аз имах сънища. Или поне смятах, че са сънища — поправи се той. — Но напоследък някои ми се явиха на яве. Вероятно и аз имам въпроси, но се бавя да ги задам на някого. Приятно е да се чуе гласът му, да се види лицето му. Не разполагахме с достатъчно време да се сбогуваме, преди да почине.
— Може би това обяснява нещата донякъде. Но не съвсем.
— Не е. Но не знам какво още иска да направя.
— Сигурно ще се навърта наоколо, докато разбереш. — Кам отхапа от сандвича и почувства ужасно удовлетворение. — Е, какво мисли за яхтата?
— Вижда му се истинска красавица.
— Прав е.
Етан започна съсредоточено да разглежда сандвича си.
— Ще разкажеш ли на Фил за това?
— Не. Но нямам търпение кога и него ще го сполети. Колко залагаш на това, че ще се обърне към някой моден психоаналитик? Ще е някой с доста титли пред името и кабинет в представителната част на града, бас държа.
— Някоя — уточни Етан ухилен. — Ще иска да е привлекателна психоаналитична, щом ще ляга на диван. Хубав ден — добави той, изведнъж усетил топлия бриз и галещите лъчи на слънцето.
— Разполагаш с още десет минути да му се наслаждаваш — подхвърли Кам. — После отново се залавяш за работа.
— Да. Съпругата ти прави дяволски хубави сандвичи. — Наклони замислено глава. — Как мислиш, дали ще се справи с лъскане на дърво с гласпапир?
Кам си представи гледката и прецени, че му харесва.
— Хайде да отидем да се опитаме да я навием.
Девета глава
Анна се радваше, че ще разполага със следобеда. Обичаше професията си, хранеше добри чувства и уважение към колегите си. Вярваше безрезервно във функцията и целите на социалните служби. И изпитваше удовлетворението от съзнанието, че и тя дава своя принос.
Работата й бе да помага на хората: на младата самотна майка, останала без подслон, на нежеланото дете, на възрастната двойка. Гореше от желание да допринесе те да намерят своя път. Знаеше какво е да се чувстваш изгубен, да си отчаян; какво означава някой да ти подаде ръка.
И понеже сериозно се зае да помогне на Сет Делаутер, потърси Кам. И нов начин на живот, нов дом, ново начало.
Понякога, мина й през ума, постъпките ти се възнаграждават стократно.
Всичките й някогашни мечти — дори неща, за което не подозираше, че мечтае — изпълваха прекрасната стара къща до водата. Бяла къща, нашарена със синьо. Люлеещи се столове на верандата, цветя в градината. Спомни си първия ден, когато я видя. Шофираше по същия този път, а радиото й бе надуто докрай. Тогава, естествено, гюрукът на колата не беше смъкнат, тъй като не желаеше вятърът да разроши косата й. Предстоеше й делово посещение.