— Не, не, разбира се, че не. — Грабна отново брашното, после го остави. — Не точно с тези думи.
— Свещите нейна идея ли бяха, или твоя?
Анна реши, че е настъпил моментът да вземе нож. Може да й потрябва оръжие.
— Свършиха ли работа?
— Твоя, предполагам. Както и роклята. Грейс не би се сетила за това. Тя не е… Как се казва… Потайна.
Младата жена леко затананика и се накани да се заеме с крокетите.
— А беше потайно, непочтено и измамно да ме изпратиш там по този начин.
— Знам, но бих го повторила. — „Много по-изкусно следващия път“ — обеща си тя. — Можеш да ми се сърдиш колкото си искаш, Етан, но никога не съм виждала човек, който така силно да се нуждае от подтикване.
— Ти си професионалист в тази сфера. Искам да кажа, нали като социален служител постоянно се бъркаш в живота на хората.
— Помагам на онези, които се нуждаят — парира го тя разпалено. — И Господ ми е свидетел, че ти се нуждаеше от помощ.
Извика, когато ръката му се стовари върху рамото й, и дори очакваше да я разтърси здравата, затова, когато я целуна по бузата, успя само да примигне.
— Благодарен съм ти.
— Наистина ли?
— Не че ще ми е приятно, ако пак се намесиш, но за този път съм ти благодарен.
— Тя те прави щастлив. Виждам го с очите си.
— Ще видим аз колко време ще я правя щастлива.
— Етан…
— Да не говорим повече. — Отново я целуна: хем като предупреждение, хем да изрази топлото си чувство. — Ще я караме ден за ден известно време.
— Добре. — Лицето й сияеше. — Грейс е на работа в заведението на Снидли тази вечер, нали?
— И за да не се чудиш как да извъртиш нещата, за да ме попиташ: възнамерявам да се отбия там за малко.
— Прекрасно! — Доволна, Анна се захвана за работа. — Тогава ще побързаме с вечерята.
Дванадесета глава
„Сякаш сънуваш — мислеше си Грейс — и не си сигурен какво ще се случи нататък, но предчувстваш, че ще е чудесно. Все едно живееш в познат свят, станал неузнаваем от приятни очаквания и вълнения.“
Дните и нощите продължаваха да са изпълнени с труд, отговорности, малки радости и дребни ядове. Но при толкова любов радостите изглеждаха огромни, а ядовете — мимолетни.
Всичко, което някога беше прочела за любовта, се оказа истина, откри тя. Слънцето грееше по-ярко, въздухът ухаеше по-свежо, цветята ставаха по-пъстри, птичките чуруликаха по-мелодично. За нея всяко клише се превръщаше в действителност.
Налице бяха и откраднати мигове: бърза прегръдка пред заведението по време на почивката й, от което оставаше възбудена, очарована и дълго не успяваше да заспи през нощта. Понякога се взираше към къщата на семейство Куин с надеждата да го зърне. Имаше усещането, че е в състояние на постоянен копнеж, но сега вече той беше по-силен, понеже знаеше какво може да последва.
Какво ще последва.
Искаше да докосва и да я докосват, да предприеме отново онова бавно дълго пътуване към сладостното удоволствие и страст. Заедно с копнежа се явяваше безкрайното раздразнение, че действителността постоянно прекъсва сънищата й.
Времето, прекарано с него, й се струваше само миг.
Често се питаше дали Етан изпитва същата потребност, докато минава денят му. Представяше си, че е по-скоро нещо у нея, някаква отдавна скрита сексуална страст, за която не знаеше дали да се радва, или да се чувства засрамена.
Знаеше единствено, че го желае постоянно — с всеки изминат ден и нощта след това, прекарана в самота, тази страст се увеличаваше. Чудеше се дали би се шокирал, ако разбере.
Напразно.
Той единствено се надяваше, че правилно избра момента и всичките му извинения пред Джим, защо трябва да се прибират, преди да са проверили всички кошове, не са така нелепи, както му звучаха на него. Няма да позволи и да го обземе чувство на вина, обеща си Етан, докато завързваше лодката към кея пред дома си.
Довечера ще поработи няколко часа допълнително в работилницата, защото остави Кам сам да се труди следобед. Ако не прекарва поне по час с Грейс насаме, ако не освободи част от напрежението, ще полудее. Това няма да е от полза за никого.
И ако вече е приключила с чистенето на къщата и е тръгнала… Е, просто ще се наложи да я намери. Продължаваше да се владее, за да не я подплаши, да не я шокира, но нямаше сили да преживее деня, без да я види. Ухили се доволен, когато, минавайки през задната врата, видя все още неоправената сутрешна неразбория. Пералнята се въртеше. Значи не беше приключила. Тръгна към всекидневната — искаше да я зърне.
Възглавничките стояха подредени и пригладени, мебелите, почистени от прах, лъщяха. И когато таванът над главата му леко изскърца, вдигна глава.