— О, дай да подържа скъпоценното съкровище. Няма нищо по-приятно от това да държиш заспало дете. — Пое Обри от ръцете на Етан, докато говореше тихо и забързано: — Така ще имам извинение да поседя на спокойствие под сянката. Честна дума, Нанси Клермонт ми наду главата с приказките си. А вие младите идете да се позабавлявате.
— Канех се да я сложа да легне — подхвана Грейс, но майка я махна с ръка, отхвърляйки предложението.
— Няма нужда, няма нужда. И без това рядко ми се случва да я подържа, когато е будна. Идете се, поразходете още малко. Но не стойте на слънце.
— Добра идея — обади се Етан, когато Карол се отдалечи. Малко сянка и тишина няма да ни навредят.
— Ами… Добре. Но след около час трябва да тръгвам.
Тъкмо я насочваше към дърветата с мисълта, че там, закътани от хорските погледи, ще я целуне отново, когато спря и я погледна със свъсени вежди.
— Защо трябва да си тръгваш?
— На работа съм. Довечера съм в заведението.
— Нали днес е свободният ти ден?
— Беше. По-точно: обикновено е така, но ще работя допълнителни часове.
— Ти и без това работиш прекалено много.
Тя се усмихна облекчено, когато стъпиха сред дърветата и усети лек хлад.
— О, става въпрос за още няколко часа. Снидли прояви разбиране и ми ги даде; така ще изкарам пари за колата. Колко е приятно тук. — Затвори очи и се наслади на хладния въздух. — Анна каза, че ти и братята ти ще свирите по-късно. Съжалявам, че няма да ви чуя.
— Грейс, казах ти, че ако имаш парични затруднения, мога да ти помогна.
Тя го погледна.
— Не е нужно да ми помагаш, Етан. Нали работя.
— Знам. Това е горе-долу единственото, което правиш. — Закрачи нервно напред-назад. — Ненавиждам работата ти там.
Грейс се напрегна.
— Не искам да се караме пак за това. Работата е добра, почтена и честна.
— Не се карам. Просто го казвам.
Приближи се към нея. Гневът в очите му бе така очевиден, че тя неволно отстъпи.
— И друг път съм те чувала да го казваш — подхвърли сухо тя. — Това обаче не променя фактите. Работя там и ще продължа да го правя.
— Някой трябва да се грижи за теб.
Сърцето му се свиваше от мъка, че това не е той.
— Не е вярно.
„Как ли пък не!“ — помисли си той. Под променливо зелените й очи вече се забелязваха сенки, а сега му съобщаваше, че ще продължи да разнася табли до два часа сутринта.
— Издължи ли се на Дейв за колата?
— Наполовина. — Чувстваше се унизена. — Направи ми отсрочка до другия месец.
— Няма да му плащаш. — Това поне е в състояние да направи. И ще го направи, за Бога. — Аз ще му платя.
Тя гордо вдигна глава.
— Нищо подобно няма да правиш!
При други обстоятелства би започнал да я убеждава, да спори. Или просто щеше да го свърши тихомълком. Но нещо се надигаше у него — нещо, което усети още когато я видя. То не му позволяваше да разсъждава ясно, а само да чувства и да изпитва потребност да действа. С очи приковани към нейните, плъзна ръка по шията й.
— Тихо.
— Не съм дете, Етан. Не можеш…
— Не мисля за теб като за дете. — Очите й бяха нащрек и сияеха. Те разпалваха желанието му още по-силно. — Спрях да мисля за теб по този начин и това няма да се промени. Направи каквото искам в момента.
Не знаеше дали диша, дали трепери. Усети грубата кора на дървото. Вече не смяташе, че я уговаря да приеме неколкостотин долара от него, за да плати колата.
— Етан…
Другата му ръка се плъзна по гърдите й. Не възнамеряваше да я поставя там, но тя някак естествено се придвижи. Блузата й бе все още леко влажна. Усещаше как кожата й под нея се сгорещява.
— Направи каквото искам в момента — повтори той.
Очите й бяха огромни. Имаше чувството, че пада в тях, дави се. Сърцето й туптеше под дланта му. Впи свирепо устни в нейните с жажда, която издаваше потребност, ненаситност, но и безпомощност. Чу сподавения й стон. И това само го довъзбуди.
От него бликаше топлина, която я смайваше. Зъбите му грубо хапеха устните й. Това обаче я караше единствено да се разтапя под него, да се наслаждава на проникващия му език.
Чувствата й бушуваха и бързо се подменяха — трудно успяваше да ги разграничи. Ръцете му сякаш бяха навсякъде: дърпаха блузата й, обгръщаха гърдите й, галеха я. Усети го, че потреперва, и го хвана за раменете, за да не паднат и двамата.
В следващия миг той започна да дърпа късите й панталони.
Не — съпротиви се част от съзнанието й, шокирано. Няма да я обладае тук, сега, по този начин, само на метри от събраните хора и играещите си деца. Но друга част от нея стенеше от зашеметяващото усещане, от вълнението и нашепваше „да“.