— Ами, преди… Ако те виждах прекалено често или на прекалено много места, се смущавах. — Доставяше й удоволствие да му говори така, да наблюдава как се променят очите му. — Опасявах се, че ще разбереш какво изпитвам към теб… Как искам да те докосна и ти да ме докоснеш.
Кръвта му кипна, усети как се сгряват пръстите, с които гали ръката й. А и очите му се промениха точно както искаше тя.
— Щях да се овладея и да не го допусна — прошепна той.
— Радвам се, че нещата не се развиха по този начин.
— И аз. — Вдигна ръката й и я поднесе към устните си. — Може би ще наминеш към работилницата тези дни, аз ще те погледна… и ще видим какво ще стане.
Тя наклони глава.
— Нищо чудно и да го направя.
— Например някой горещ следобед и… — палецът му не преставаше да гали кокалчетата й — … да донесеш пържено пиле.
Засмя се бързо и непринудено.
— Трябваше да се досетя, че това те е привлякло към мен.
— Да. То определено наклони везните в твоя полза. Хубаво лице, очи като на морска богиня, дълги крака, сърдечна усмивка — тези неща не правят особено впечатление на един мъж. Но прибави едно хубаво изпържено пиле и бъди сигурна, че вече разполагаш с нещо.
Поласкана, тя поклати глава.
— Не допусках, че си поетична душа, а ето — сгрешила съм.
Погледът му бързо обходи лицето й и за пръв път откакто се помнеше, му се прииска да притежава таланта да съчинява оди.
— Обичаш ли поезия, Грейс?
— Обичам теб, Етан. — С дълбока въздишка огледа ресторанта. — И ако прибавяш подобна вечер от време на време… — Вгледа се в очите му: — Направо разполагаш с нещо.
— Звучи ми приемливо: приятно ми е да съм навън с теб. Да съм с теб навсякъде.
Сви пръстите си върху неговите.
— Струва ми се толкова отдавна, когато мечтаех за романтика. Представях си какво ли ще е един ден. Но сега ми е по-добре, Етан. Действителността се оказа по-хубава от мечтите.
— Искам да си щастлива.
— Ако ще съм по-щастлива от сега, трябва да стана двойна, за да побера цялото щастие в себе си. — Наведе се към него, а очите й сияеха. — А ти ще трябва да измислиш какво да правиш тогава с две такива като мен.
— Една ми стига. Искаш ли да се поразходим?
Сърцето й се сви. Сега ли щеше да последва?
— Да, би било чудесно.
Слънцето почти залезе, докато се разхождаха по красивите улички с дълги дълбоки сенки. Луната започваше да се издига. Не е пълна, забеляза Грейс, но реши, че няма значение. Нали сърцето й бе пълно.
Извърна я към себе си под светлината на уличната лампа и тя усети как се разтапя от бавната дълга целувка.
По-различна е, помисли си отново Етан и си позволи да задълбочи целувката. Усещаше я някак по-нежна, мека, поддаваща се на ласката му. Усещаше как леко потреперва.
— Обичам те, Грейс.
Изрече го, за да успокои и двамата.
Сърцето й сякаш пулсираше в гърлото и гласът й бе неуверен. Над главите им започваха да се появяват звезди.
— И аз те обичам, Етан.
Затвори очи в очакване да чуе предложението му.
— Хайде да се връщаме.
Тя примигна невярващо.
— О, добре… — Неволно въздъхна. — Да, да, прав си.
Глупаво бе от нейна страна, прецени тя, докато вървяха към пикапа. Мъж като Етан, така внимателен и предпазлив, няма да й направи предложение за женитба на улицата в Принсес Ан. Ще изчака да стигнат обратно вкъщи, Джули да си тръгне и Обри да заспи.
Ще изчака да са сами, в позната обстановка. Разбира се, че така ще постъпи. Затова му се усмихна, докато той палеше двигателя.
— Вечерята беше чудесна, Етан.
Имаше лунна светлина, както очакваше, помисли си Грейс, докато прокарваше пръсти по косите на дъщеря си. Преди известно време взе решение да отгледа това дете сама, да му даде всичко необходимо. Сега всичко се променяше. Етан ще е баща на нейното момиченце. Любещ родител, който ще я пази и обича.
Един ден заедно ще сложат Обри да спи. Един ден ще стоят пред друго кошче и ще наблюдават друго бебе как спи. С Етан може да се наслади на подобна обикновена радост — спокойния момент на изпъстрената с лунна светлина тъмнина, когато наблюдаваш детето си как спи.
Той ще им дава толкова много, помисли си тя. А и тя имаше много, което да му даде.
Мъж като Етан, знаеше Грейс, ще долови първите признаци на живот на бебето със сърцето си, така както тя ще ги долови в утробата си. Ще го изживеят заедно, както и целия живот от приятни ежедневни мигове.
Отиде тихо във всекидневната и го видя застанал до мрежестата врата, загледан навън. Изпита моментна паника. Нали не си тръгваше? Не може да си тръгва! Не сега. Не преди…
— Искаш ли кафе? — попита тя напрегнато.
— Не, благодаря. — Извърна се. — Спи ли?