Наистина звучеше нелепо, когато тя го изреждаше така. Звучеше… глупаво.
— Така е…
— … защото ти го казваш.
— Обясних ти, Грейс. Дадох ти право да решиш.
— Хората обикновено твърдят, че ти дават право на избор, когато всъщност ти казват да се съобразиш с техните желания. Е, това, което ти искаш, Етан, не ми допада. Твоето предложение отчита единствено миналото, но не се интересува нито от настоящето, нито от бъдещето. Смяташ ли, че не знам какво си очаквал? Ще кажеш какво искаш, а милата сладка Грейс ще се подчини.
— Не очаквам от теб да се подчиниш.
— Или да се оттегля — наранена — и да страдам за теб до края на живота си. Е, няма да получиш нито едното, нито другото. Този път аз ще те оставя да избираш, Етан. Помисли си през следващите един-два века и после ми съобщи какво си решил. Защото аз поставям въпроса така: или женитба, или нищо! Нямам намерение да прекарам остатъка от живота си в копнежи по теб. Ще живея и без теб. — Отметна решително глава назад. — Да видим дали ти можеш да живееш без мен.
Извърна се и се отдалечи, като го остави бесен.
— Изчезвай — просъска Анна. — Той ще влезе всеки момент. Сега е мой ред.
— И ти ли ще му викаш?
— Може би.
— Искам да гледам.
— Този път — не. — Само дето не го избута от стаята. — Горе ти казах!
— По дяволите!
Започна да се изкачва, после спря и тихо се върна в антрето.
Анна си наливаше кафе, когато Етан затръшна задната врата. Нещо в нея я караше да отиде при него, да го прегърне и да го утеши. Изглеждаше така окаян, нещастен и объркан. Но както тя смяташе — в някои моменти е подходящо да продължиш да риташ повален човек.
— Искаш ли кафе?
Той й хвърли бегъл поглед и продължи през кухнята.
— Не, благодаря.
— Почакай. — Усмихна се приятелски, когато видя нетърпеливото му изражение. — Искам да поговорим малко.
— За днес се наговорих.
Тя издърпа стол.
— Нищо. Ти седни, ще говоря аз.
Жените, реши Етан, са проклятието на живота му.
— Тогава ще изпия едно кафе.
— Добре.
Напълни му чаша и му поднесе лъжичката, та сам да си сипе обичайното огромно количество захар. Седна, скръсти ръце и продължи да се усмихва дружелюбно.
— Глупак такъв.
— Господи! — Закри лицето си с ръце. — Да не продължаваш на същата тема?
— Ще го направя така, че да ти е лесно в началото. Ще ти задавам въпроси, а ти ще ми отговориш. Влюбен ли си в Грейс?
— Да, но…
— Никакво но — сряза го Анна. — Значи, отговорът е да. Грейс влюбена ли е в теб?
— Трудно ми е да кажа в момента.
Свали ръце и разтърка гърдите си.
— Следователно отговорът отново е да — продължи тя хладно. — Вие двамата свободни възрастни хора ли сте?
Усещаше как настроението му се влошава с всеки миг.
— Да. И какво от това.
— Просто изяснявам фактите. Грейс има дете, нали?
— По дяволите, отлично знаеш, че…
— Има. — Анна вдигна чашата и отпи от кафето. — Обичаш ли Обри?
— Разбира се. Обичам я. Кой би се стърпял?
— А тя изпитва ли привързаност към теб?
— Естествено. Какво…
— Чудесно. Установихме емоциите на замесените страни. Сега да видим кой колко е стабилен житейски. Ти имаш професия и си започнал бизнес. Приличаш на човек с умения, готов да работи и си в състояние да изкарваш добри пари. Направил ли си някакви огромни, непосилни заеми, които смяташ, че ще ти е трудно да върнеш?
— За Бога…
— Не искам да те засягам — увери го тя приятелски. — Просто подхождам към въпроса по начина, по който би го сторил и ти: спокойно, търпеливо, стъпка по стъпка.
Той я погледна с присвити очи.
— Изглежда, напоследък хората доста се занимават с това как подхождам към нещата.
— Страшно одобрявам начина, по който подхождаш към нещата. — Пресегна през масата и стисна напрегнатата му ръка. — Обичам те, Етан. Толкова съм щастлива да имам по-голям брат.
Той се размърда неспокойно на стола. Трогна се от очевидната искреност в очите й, но изпитваше чувството, че тя още опипва почвата и трудната част тепърва предстои.
— Просто не разбирам какво става.
— Ще успееш да го проумееш, сигурна съм. Значи преценяваме, че си стабилен във финансово отношение. Имаш собствена къща и една трета от тази. Продължаваме. Вярваш ли в институцията брак?
Той схващаше дали един въпрос е щекотлив, когато му го отправят.
— При някои се получава, при други — не.
— Не, не. Имам предвид вярваш ли в самата институция.
— Да, но…
— Тогава защо, по дяволите, не си на колене с пръстен в едрата си непохватна ръка, и не молиш жената, която обичаш, да даде на дебелата ти глава още един шанс?
— Аз съм търпелив човек — подхвана Етан бавно, — но обидите по мой адрес започват да ми писват.