— Да не си посмял да станеш — предупреди тя, виждайки го как се надига. — Кълна се, че ще те ударя. Господ ми е свидетел колко ми се иска.
— Това е другото, което непрекъснато ми се повтаря. — Но остана само защото му се струваше, че ще бъде по-лесно да приключи с цялата история веднъж завинаги, и то сега. — Давай тогава и кажи всичко, което си си наумила.
— Въобразяваш си, че не разбирам. Или не ми е ясно какво те измъчва. Е, грешиш. Изнасилиха ме, когато бях на десет години.
Болка сви сърцето му.
— Господи, Анна! Съжалявам. Представа нямах.
— Сега вече имаш. Това променя ли ме, Етан? Не съм ли същият човек, който бях и преди тридесет секунди? — Отново пресегна към ръката му и този път я задържа. — Знам какво е да си безпомощен, ужасен и готов да умреш. Но и знам какво е да изградиш живота си въпреки това. Наясно съм, че винаги ще нося в себе си ужаса от случилото се, независимо колко съм научила или доколко приемам и осъзнавам, че вината никога не е била моя.
— Не е същото.
— Никога не е едно и също при различните хора. Но ние имаме и още нещо общо помежду си. И аз никога не разбрах кой е баща ми. Дали е бил добър или лош, висок или нисък; дали е обичал майка ми, или я е използвал. Представа нямам какво точно съм наследила от него.
— Но познаваш майка си.
— Да. А тя беше великолепна. Красива. Твоята не е била такава. Изтезавала те е — физически и емоционално. Превърнала те е в жертва. Защо допускаш и сега да продължава да те превръща в жертва? Защо й позволяваш да те победи дори сега?
— Притеснявам се за себе си, Анна. За това какво съм наследил от родителите си. И не ти говоря за цвят на очите, за алкохолизъм или дълголетие.
— Явно доста си мислил по въпроса.
— Да. Налагаше се да взема решение и го направих.
— И си решил никога да не се жениш и да нямаш деца.
— Няма да е честно.
— Тогава ще се наложи да си поговориш със Сет скоро.
— Със Сет?
— Все някой трябва да му съобщи, че никога няма да има жена и деца. Добре е да го знае отрано, за да се предпази и да не се ангажира емоционално с жена.
В продължение на няколко минути той стоя със зяпнала уста насреща й. Накрая все пак смутолеви:
— За какво, по дяволите, говориш?
— За наследствеността. Как да сме сигурни кои точно лоши черти от Глория Делаутер е наследил? А при нея не са малко: проститутка, алкохоличка, наркоманка.
— Нищо му няма на момчето.
— Какво значение има? — Спокойно посрещна разгневения му поглед. — Не бива да му се позволява да рискува.
— Не можеш да смесваш така двата случая.
— Защо не? И двамата имате почти еднакъв произход. След като си така твърдо решен да не предадеш лошите си гени, Етан, защо не помислиш за стерилитет?
Инстинктивната и чисто мъжка реакция почти я накара да се засмее на глас.
— Достатъчно, Анна!
— Такова ли нещо ще предложиш на Сет.
— Казах — достатъчно.
— Да, да. Дори е повече от достатъчно — съгласи се тя. — Но отговори ми на един последен въпрос. Смяташ ли, че едно умно, макар и израсло в лоша среда момче трябва да бъде лишено от нормален живот като възрастен, защото е имало лошия късмет да бъде заченато от безсърдечна, а вероятно и недобра майка?
— Не. Не смятам, че е редно.
— Без никакви възражения този път? Никакви допълнителни коментари? Тогава ще ти кажа професионалното си мнение. Напълно съм съгласна с теб. Той заслужава всичко, което ще успее да вземе от живота; всичко, което ще създаде и всичко, което ще му докаже, че е човек, а не развален продукт на зла жена. Същото важи и за теб, Етан. Ти си онова, което си направил от себе си. Е, може би малко глупав — обяви тя с усмивка и стана, — но добър; будиш възхищение и уважение.
Пристъпи към него и сложи ръка върху рамото му. Когато въздъхна и извърна глава, за да я зарови в рамото й, очите му се насълзиха.
— Не знам какво да правя.
— О, знаеш — отвърна тихо тя. — Тъй като си ти, ще ти трябва известно време да го обмислиш. Но си направи услуга този път и мисли бързо.
— Май ще отида до работилницата да поработя и да си избистря главата.
И понеже изведнъж се настрои съвсем майчински към него, наведе се и го целуна по главата.
— Да ти приготвя ли няколко сандвича?
— Не. — Прегърна я на свой ред. Видя влагата в очите й и я потупа по рамото. — Не плачи. Кам ще ми откъсне главата, ако разбере, че съм те разплакал.
— Няма.
— Е… — Тръгна да излиза, поколеба се, но спря. — Анна, майка ми, истинската ми майка — уточни той, защото единствено за Стела Куин мислеше по този начин, — щеше страшно да те хареса и да те обича.