Сега нямаше друг водач! Само той! Само за няколко мига. Защото водач сега не значеше власт, не значеше самодоволство, опиянение от мощ. Сега то значеше едно — дълг…
Нагонът за водене, за саможертва удави всичко друго — инстинкта за самосъхранение, страха, целия свят. Водач — само за няколко мига! Но водач!
И ето, гласът му отново протръби, както някога, повелително и властно, раздра водния простор. Нарвалите трепнаха, познаха го. Надеждата блесна в очите им. Надежда и воля за борба! И воля за живот! Мъжкарите заеха отново бойните си постове. Настръхнаха, ободрени от този дързък призив.
Острозъбия полетя в див порив напред. Полетя тъкмо срещу самеца косатка. Дали беше преценил разумно, обмислено върху кого да излее ненавистта си или простият случай сам го изпречи насреща му? Той се стовари с цялата си тежест върху изненадания враг, премерил до сантиметър решителния си удар, там, в единствения орган, който можеше да уязви със своя осакатен бивен. Стовари се върху очите на косатката. Изкърти едното, после другото. Пръсна ги. Ослепи го.
От уплаха и болка, изтръпнал сред захлупилия го мрак, самецът косатка заскимтя неистово. Няколко нарвала връхлетяха отгоре му яростно и го намушкаха с роговете си.
Кръвожадната му шайка се стъписа, обърка се. Косатките разбъркаха реда си и се струпаха около стенещия си повелител, смутени и неразбиращи.
А Острозъбия, опиянен от победата, от силата си, от сладостта на саможертвата, продължаваше да се мята, да напада, да обърква враговете.
Най-сетне една косатка успя да отръфа къс от гърба му. Друга впи зъби във врата му, трета — в опашката. Четири, пет, десет! Увиснаха по хълбоците му, заглозгаха настървено — от глад, от овладелия ги смут, от безсилна ярост.
Оказали, се по чудо на свобода, нарвалите подреждаха строя си и побягваха надалеч.
Нима косатките щяха да ги пуснат, без да ги преследват?
Нямаше кой да ги поведе. Бяха останали без водач, с някакъв стенещ страхливец начело.
Последното нещо, което видя Острозъбия, беше бягството на племето му, последното нещо, което чу — радостните възгласи на спасението.
Само няколко мига водач — най-сладките мигове. Те заслужаваха всичко…
После припадна мракът — пълният мрак и пълната тишина.
10
Каам не можеше да заспи. А защо? Какво го мъчеше? До този миг, смазан от умора, от глад и от ужас, той не усещаше нищо друго. Едва сега, след като се наспа, след като се нахрани, той разбра, че това беше жаждата.
Жаждата!
Откога ли не бе пил вода? Три, четири, пет дни? Никога не бе издържал толкова. Устните му се бяха напукали от сухота, гърлото пареше. Усещаше тялото си съсухрено, сякаш из него бликаше не течна кръв, а каша.
Той разгледа ледения блок. Не ставаше. Беше морски лед, синкав, плътен като стъкло. Без никакъв сняг. Каам беше попаднал върху преобърнат лед, откъртен от плитчините. По повърхността му още се държаха прилепени мидени черупки и чакъл.
А това? Цяла риба, която се виждаше през прозрачните слоеве, превърната и тя самата в ледена бучка. Не е могла да избяга в дълбокото, когато студът е сковал водата. Но нищо. Тя щеше да се мъкне дотогава, докато топлите течения разядат кристалния й затвор, докато размразят и нея, докато я освободят от ледения плен. Тогава щеше да се съживи и да заплува отново, сякаш нищо не е било.
Защо и хората не могат така? През зимата, когато изчезнат моржовете и тюлените, да се зарият в снега, додето преминат виелиците и мракът, и да се размразят отново, когато пак се подаде слънцето, когато към брега отново доплува морският дивеч? Защо не може?
Каам полежа още час-два. Повече не издържа. Почваше да се унася, да бълнува от жажда. Ето, пред него лежи цяло езерце вода за пиене. Най-бистрото езерце. Той пълзи към него, пълзи все по-бързо, все по-нетърпеливо, а езерцето изтегля назад водите си, изтегля ги почти от допрените му устни…
Каам се сепна. Не можеше повече. Довлече се до края на леда, загреба с шепа морска вода и пи. Пфу! Такава неприятна, горчиво-солена, блудкава вода! След няколко минути усети, че му прилошава. Не уталожи жаждата му. Напротив, разпали я, задъха го.
Той откърти късче лед и го засмука. Надяваше се хладината да поуспокои огъня на сухото гърло. Но го захвърли тоз час погнусен. Ледът имаше същия противен, гаден вкус.
Нима и това? Нима трябваше да се спаси от толкова премеждия — от акулата, от глада, от моржовете, от мечката — само за да загине ей тъй, безславно, като престарял морж върху леда?
Проклети Келе!
Зле си отмъсти ти! Ясно, не прощаваш! Не забравяш!
Смърт от жажда! Смелият ловец Каам да загине от жажда. Да загине за вода сред цял океан вода.