Но дали и това е най-страшното? Дали не го очаква друга, по-жестока участ? Старите хора говорят за „терак“ — човеци, отнесени от ледовете, полудели, онемели, обрасли с косми, заприличали на мечки, които се примъкват към човешките жилища, крадат месо, събарят ярангите, пробиват байдарките.
Той, смелият ловец Каам да се превърне в терак, в слуга на Келе!
Изведнъж Каам се изправи. Едва сега забеляза, че единият блок, който плаваше зад него, е с по-белезникав цвят, различен от другите. Не се мамеше. Глетчеров лед! Сладък лед!
Дотам имаше двадесет метра, не повече. Ако му беше под ръка ремъкът с куките, можеше да го достигне, да го притегли. Но сега…
А ледените блокове се носеха по океана плавно, неусетно, без да се приближават, без да се отдалечават, привързани един към друг от невидимите нишки на течението.
Как да го достигне?
Нещастникът впери алчен поглед в белия леден отломък, прехапа устни. Защо трябваше да загине така, на двадесет метра от толкова много сладка вода? Защо?
Той скочи.
Вятърът!
Каам грабна кожата, опъна я като ладийно платно. Спомни си, че веднъж така се спасил баща му. Отвлечен с леда, той разперил дрехата си и вятърът го върнал на брега.
Отначало не се забелязваше нищо. Двата ледени къса сякаш стояха неподвижни. После разстоянието помежду им като че ли взе да намалява. Или само му се струваше така. Искаше му се. Но не! Намаляваше! Бавно и незабележимо. Доближаваха се! Още! Още!
Слънцето се въртеше по небосклона, а Каам продължаваше да опъва мечата кожа, изправен, стегнал цялата си воля, изтръпнал от студ и напрежение, като жива мачта.
И ето, вятърът се усили. Ледената ладия заплава по-бързо. Достигна белия лед, докосна го. Каам го привърза набързо с червата на мечката, наведе се и откърти с ножа си едно неголямо парче. Напъха го настървено в уста.
Такава сладост! Такова блаженство!
Изсмука го, грабна друго. Усети как се съживява.
Тогава се надигна. Затропа по леда. Заигра. Беше победил и духовете на жаждата.
А може би те вече го бяха оставили. Бяха се смилили. Дори злият Келе уважава смелите.
Обнадежден, получил нови сили, той се наведе по корем и задълба с ножа си сладката буца. Дълба, стърга дълго, часове наред, докато успя да откърти един по-голям къс и да го отърколи до себе си. Метна отгоре му кожата да не го грее слънцето и се залови за нов къс. Успя да го откърти по тъмно. Високо горе засия Побития кол, а около него се завъртя отново като привързана Пясъчната река, Млечния път.
Каам се зави в мечата кожа и заспа.
На заранта продължи. Цял ден само това прави — пренася до себе си по-големи и по-малки отломъци от сладководния лед.
Едва на третия ден примъкна всичко.
Отдъхна си. Беше спасен. Имаше вода, имаше месо, имаше кожа. Вече можеше да помисли и за връщане. Вече можеше да се откопчи от омагьосаното течение, което го връщаше нататък, към преобразения Келе, към Моржовия страж. Имаше платно.
Каам натрупа домъкнатите ледени буци в невисок зид, закрепи в тях огризаните ребра на мечката и опъна кожата. А той се натъкми на завет от другата страна.
Вятърът подкара плаващия остров. Другите ледове изостанаха назад, понесени отново към север. Каам вече плаваше на юг.
На Юг! Към дома!
Но връщането излезе дълго, много дълго. Бавно се пътува така, с опъната кожа върху голям леден блок. Минаваха дни и седмици, а Каам все се взираше напред да зърне суша. Взираше се напразно.
Понякога препречваха пътя му върволици от ледени грамади, повлечени от други течения. А той не спираше, плаваше все напред. Връхлитаха бури и виелици, настъпваше безветрие, затисваха го непрогледни мъгли. Каам изчакваше попътния вятър и отново опъваше кожата.
Сладкият лед се привърши, по-право стопи се, нагризан от надигналото се слънце. Остана само една буца, но и тя, макар че я криеше грижливо под кожата, се топеше отчайващо бързо. Намаля и месото. А като че ли по-бързо от тях се смаляваше леденият блок. Потъваше все по-дълбоко. Вълните все по-често преливаха през бреговете му. И един ден се преполови с трясък. Каам едва успя да прескочи пукнатината, за да попадне върху тази половина, където останаха кожата и сладкият лед.
Оттогава не се отдели от тях. Сега олекналият блок заплава по-бързо. И ето, най-после Каам съзря сушата. До вечерта достигна натрупаните ледове, които ограждаха брега.
Той метна кожата на гръб, надигна нестопената сладка буца и скочи върху най-близкия лед. От него се прехвърли на втори, на трети. Те се люлееха, блъскаха се, катереха се един връз друг, надигани от вълните. Каам падаше, ставаше и пак се втурваше напред. Но не изпусна животворното ледено късче. Брегът все още беше далеч. Ако духнеше оттам вятърът, нещастникът можеше, пак да се озове сред океана. Затова не смееше да остане без вода.