Сила и коварство — споени в едно, взаимно допълващи се — това беше сега Схванатия. И още нещо — още по-ненаситна лакомия отпреди, сякаш бързаше да навакса всичко, що бе пропуснал досега, що бе изгладувал. Беше се превърнал в ужас за цялото крайбрежие. Някогашният жител на откритото море беше разбрал, че край брега има повече храна: тюлени, моржове, белухи.
Възвърнал донейде бързината си, той не бе забравил това, което бе придобил по времето на своята немощ — изкуството да се прокрадва към жертвата незабелязан, безмълвен като сянка, като някакво зло, ненаситно привидение. И винаги с успех. А когато не можеше да хване жива плячка, знаеше към кои заливи теченията изхвърлят труповете на умрелите водни обитатели. Живееше наистина тежко, но живееше. А това беше най-важното.
Тази беше последната му хитрост.
Притулен в джунглата на избуялите ламинарии, натруфени с новата си пролетна премяна, той дебнеше търпеливо цяла нощ. Очакваше да дойде плячка, както вчера, когато прегради пътя на безгрижно влезлия във фиорда морски заек. Глътна го наведнъж, но не можа да засити глада си. Какво значеше един тюлен, та бил той едър и тлъст, когато, за да се нахрани, му бяха нужни поне десет тюлена? Затова дебнеше и сега с безшумни помръдвания на плавниците, вслушваше се да чуе още отдалеч идването на някаква плячка, която да позасити глада му. Готвеше се навреме да я пресрещне.
Утрото се надигаше бавно откъм изток, като обливаше мастиленото море с хладен, сив светлик. Вятърът гонеше нощните мъгли към сушата. Мръсносивите вълни, лъскави като шлифовано желязо, се събуждаха и тежко, някак лениво припляскваха в брега. Проточваха кристалните си пипала из тесните процепи между скалите, клокочеха и се плакнеха над разлюлените фукуси.
Новият ден настъпваше и в морските недра. Синкавата, наглед матова светлина попиваше все по-дълбоко и гонеше тайнствения синьо-черен мрак от водорасловите усои. Запрелитваха орляци риби, запърхваха на място с прозрачните си ветрилца морски кончета и игли.
Тогава Схванатия чу тревожни подвиквания на белухи. Размаха опашка и се втурна да пресече пътя им. Нападението му беше тъй изненадващо, че нещастните едва свариха да кривнат встрани. Но все пак едно животно не успя да разбере какво става и хищникът впи челюсти във врата му. В следния миг отзад връхлетяха овдовелите косатки, изоставили в морето ослепения, скимтящ от болка, безполезен самец. Дълго време го бяха чакали те, надявайки се да ги поведе, ала накрай гладът бе надделял и те се бяха спуснали без него след белухите.
Глутницата разкъса набързо жертвата си и се спусна подир другарките й.
Схванатия зае мястото си на водач, зае го естествено и без двоумение, сякаш нищо не бе станало, сякаш всичко изживяно бе само някакъв лош кошмар. В широките му гърди огромното хищно сърце затупа с нова радост. Той изпусна незабравения боен призив на водача и поведе шайката си. Поведе я не така стремглаво, както в миналото, а спокойно, уверено, като спираше и се ослушваше в гласовете на бягащите.
Повярвали, че са се спасили с цената само на една жертва, белухите забавиха ход, почнаха пак да надигат бели глави над водата и да мучат.
Този миг чакаше Схванатия. С част от косатките той се спотаи сред вълните, а останалите връхлетяха шумно върху успокоеното стадо, пръснаха го и го подгониха към засадата. Схванатия издебна търпеливо, докато една белуха, неподозираща нищо откъм най-тихата страна на морето, се стрелна към него.
И нейната участ бе решена в една минута.
После цялата орда се юрна след бягащите белухи, които се носеха през вълните, обезумели от страх пред стръвната настойчивост, с която хищниците ги следваха неотлъчно.
13
Отвред сияеше, заслепяваше очите невероятната белота на снега, девствено чиста, ненапрашена, неопетнена — каквато може да се срещне единствено там, в безкрайните северни простори. Тържествена белота, някак измамно радостна като химн без начало и без край, облъхнат от междузвездния мраз и застинал в кристалните съзвучия на снежните кристалчета.
Острия нокът се мъкнеше след мечката смутен, раздвоен между двата порива, които се бяха вплели в жестока схватка и разкъсваха до болка дивото му същество. Мъжкият инстинкт го влечеше безволно натам, накъдето го поведеше бялата мечка. А в това време другият подтик, придобитият навик през целия му живот, го дърпаше назад, при моржовото стадо, при другарите.
Неочаквано мечката, която досега го мамеше навътре към сушата, сякаш склони, поддаде се на неговия стремеж към морето. Тръгна подире му. И колкото приближаваха брега и моржовата глъчка, толкова по-охотно го следваше тя. Двамата прехвърлиха хребета, който затулваше залива. Напреде им се ширна безбрежното море. Синьото му сърце биеше ритмично, неудържимо и вечно, затуптяло някога в тайнствената дълбочина на хилядолетията и обречено да тупти до последния ден на битието. В блеснали, догонващи се гънки вълните налитаха върху брега, отмервайки с шумните си плисъци неспокойния му пулс. По течението плаваха неголеми ледени блокове като лениви белухи, сред които преминаваха в тържествения си марш надменните красавици — айсбергите, и ръсеха снопове пъстроцветни светлини, пречупени в неравните ръбове на стъклените им ломове.