Внезапно насреща й изплува от зеленоватата мъглява далечина тъмният силует на еднозъб морж. Тя го позна. Хищникът! И друг път бе бягала от него. Затова с едно плясване на плавниците си излетя към повърхността, метна се на леда.
Счупения зъб я последва начаса̀. Не видя тюленчето. Пое се с единствения си бивен и измъкна огромното си туловище. После запълзя към безпомощната жертва. След толкова битки със самците беше огладнял здраво. Морските птици не можеха да го заситят, още по-малко случайно уловената риба или отмъкнатите миди от самките.
Тюленката опита да го измами, запълзя надясно, после рязко свърна назад и забърза към водата. Детето й вече беше избягало. Ала хитростта й не успя. Не можеше да успее срещу този по-хитър враг.
Счупения зъб пресече пътя й и тя пак зави назад.
Вечерта тихо лягаше над света, загръщаше се в бледотеменужено було, изтъкано от морски изпарения и предзалезни лъчи. Откроен върху огнения ореол на пламналото слънце, над хоризонта светеше като изкован от старо злато един накъдрен облак. По силата на някаква лоша магия изумрудът на морето се превръщаше в запалена черна смола, облизвана от боязливи, още неразгорели се пламъчета. Планинските върхове в далечината проточваха дълги сини сенки, които се свличаха из урвите, запълваха ги, преливаха навън, послушни на същата всесилна магия, и удавяха света в неземния си синкав здрач.
Като всеки морж Счупения зъб не се отделяше от морето, готов всеки миг да се гмурне в него, сред спасителните му дълбини. Затова и сега не се осмели да преследва навътре бягащата тюленка, а полегна до брега, готов да пресече пътя й, щом тя се отправи към морето.
15
Още няколко пъти двете мечки се връщаха при моржовото стадо и всеки път, забравил какви злини причиняваше на довчерашните си приятели, Острия нокът изреваваше успокоителния сигнал на моржовото племе, приспиваше бдителността им, обезоръжаваше ги срещу мълниеносните набези на кръвожадната самка.
Беше се превърнал в някакъв злокобен, а при това съвсем невинен демон, проклятие за моржовото племе. За дружбата и гостоприемството, което бе оказано някога на злочестото сираче, той, без да иска, без да си дава сметка, се отплащаше с най-жестока, безсъзнателна неблагодарност.
Сбъдваха се неизказаните, само предусетени опасения на Стария морж, който гонеше тъй настървено храненика на Кривата перка.
Но сега Стария морж лежеше отпуснат, бездеен върху Скалата на безнадеждните, трескав, с подлютени рани, далеч от кървавата драма, която се разиграваше на брега, безразличен към всичко — към врагове и приятели, безсилен да помогне, неспособен да проумее и собствената си правота.
Острия нокът изчакваше отстрани самката си да се нахрани, после тръгваше отново подире й.
Тъй дни наред.
Прегладня. Гладът застърга стомаха му. Но не можеше да се приближи до моржово месо. Не можеше. Всичко друго, което тича, което пълзи, което плува, което лети — всичко може да се яде. Само не моржово месо.
И ето, най-сетне, премалял от глад, от неосъзнатата си мъка, от жестоката гавра на съдбата, Острия нокът увлече Сцепената устна по брега на лов за тюлени.
Внезапно той спря, подуши въздуха. После и очите му познаха върху леда едрото тяло на приятеля му. На няколко крачки от него пълзеше тюлен, опитваше да се спаси, да се откопчи от упоритата му обсада. Мечокът не можа да възпре тържествуващия си рев. От брега отговори все така, със същия рев, Счупения зъб. Гласът му се понесе над скалите, заехтя, изпълнен с гордост, с увереността на предвкусената победа. Така са правили и друг път — единият от водата, другият откъм сушата, обградили в безизходна хватка обречената си жертва.
Белязаната тюленка обезумя. Досега това не й се бе случвало. Опасността идваше или само от водата, или само от брега. От косатките се спасяваше на брега, от мечките във водата. А сега? Накъде?
Надделя по-силният ужас, вроденият ужас от всичко, що напада откъм сушата. Моржът също беше враг, тя не се съмняваше в това, но все пак. При това нататък се плискаше морето — родната, спасителна стихия. Там беше детето й. Послушала гласа на рода си, плащал и плащащ кървава дан на мечото племе, Белязаната нагъна пъстрото си тяло, забърза, запъхтя се. Още малко! Още няколко крачки.