Но Счупения зъб я догони и я затисна с лапи.
В този миг отгоре му връхлетя Сцепената устна, преварила пак слисания си самец. Връхлетя и впи зъби в тила му. Нападна тъй, както са нападали всички мечки, вярна на неотменимите, макар и неписани закони за лов на своето племе.
Когато тя притича към него, Счупения зъб не я позна, измамен от гласа на другаря си, от късогледите си очи. Сбърка я с Острия нокът. Но болката в тила го опомни. Вече не беше шега. Вече се отнасяше за друго — за живота. Инстинктът за самосъхранение отхвърли от мисълта му всичко — спомени, другарство, привързаност. Остана едно — ужасът.
С неподозирано ловък скок той се изправи отвесно и посегна да забие бивена си в бялото космато тяло. То вече не беше приятел, а враг, смъртен враг.
Мечката отскочи в последния миг. Не сполучил в замаха си, Счупения зъб се простря по корем. Сцепената устна повторно се озова отгоре му. Хищните зъби отново затърсиха онова уязвимо място, там, на спойката между черепа и гръбнака, спойката между живота и смъртта.
Съвсем смутен и недоумяващ, слисан до оглупяване, Острия нокът се суетеше край настървените врагове и не знаеше кому да помага. Опитваше да се мушне между тях, да ги разтърве.
Напразно.
Възползувала се от бясната битка, Белязаната допълзя до водата и с един скок изчезна в дълбините, спасила и днес живота си. Спасила го по чудо.
И в най-стръвната схватка в разгара на боя Счупения зъб несъзнателно се стремеше все към морето. При първото отпускане на врага той се превъртя бързо, отскубна се и скочи във водата. Сцепената устна не го догони. Нямаше смисъл. При това не беше много гладна. Само изръмжа разочарована подире му.
Морето дишаше спокойно, едва-едва. Изглеждаше някак гъсто. Гъсто и черно море, в което не се виждаше нищо.
Тази плячка й избяга. Нищо! Оттатък, отвъд скалистия нос лежеше цяло стадо моржове, глупави, безразсъдни животни, които, кой знае защо, не бягат, а чакат бездейно смъртта си.
Тя се извърна и пое назад към планината.
А Острия нокът притичваше до брега, връщаше се след нея, ревеше провлачено и тъжно — ту като морж, ту като мечка. — без да съзнава и той самият какъв е, викаше, зовеше с дива сърцераздирателна настойчивост, зовеше и двамата — да се върнат, да не го изоставят. Накрай, победен от по-мощния инстинкт, с отпусната глава той се втурна да догони Сцепената устна.
А в същото време Счупения зъб бързаше към стадото си, объркан, неразбиращ какво именно се бе случило, не видял в кипежа на боя, че нападателят му съвсем не беше Острия нокът, запомнил само белия кожух и безпощадните гризещи зъби.
Защо довчерашният другар, единственият другар сред гъмжилото врагове, изведнъж се оказа смъртен враг? Защо? Бедният му мозък нямаше сили да отговори, да изясни тази кошмарно-мъчителна загадка.
Счупения зъб се носеше из помръкналото море с луди тласъци на силните си перки. Връщаше се с остра, пареща болка в тила и е още по-остра болка някъде вътре, дълбоко там, дето не може да се посочи, вътре, навсякъде. Връщаше се ранен телесно и душевно, но обогатен с едно ново знание, което щеше да помни до края на живота си. Едно скъпо платено знание. Всяка бяла мечка е враг, както и да изглежда, както и да се обажда — винаги, при всички случаи. И трябва да я среща като враг.
Притъпеният инстинкт отново се бе разбудил, още по-властен, още по-непреодолим, набиван в съзнанията на хилядите поколения моржове, които са загивали от безпощадните челюсти на полярните мечки. Без да го съзнава, той бе почувствувал с мъката на своето диво сърце колко неестествена е била дружбата му с Острия нокът — дружба между два свята, отделени, не, по-точно възправени един срещу друг от суровите природни повели.
16
Есента нахлуваше откъм полюса с ядния писък на северняка, който разчистваше небосвода от проскубаните облачни вълма, избърсваше личицата на звездите и те засилваха в целия си трепкащ блясък.
Цяла нощ Схванатия с дружината си кръстосваше Тихия залив с надежда да издебне във водата някой морж.
Но и до заранта, когато засия в пълното си великолепие модрата дрезгавина на утрото, това не му се удаде.
Ставаше все по-студено. В откритото море вълните се плискаха еднообразно, догонваха се във вечния си бяг. Но в заливчето студът беше победил. Виждаше се как водата замръзва, как се втвърдява. Отначало тя изглеждаше стъкловидна, слабо подвижна, притъпила силата на прибоя, сгъстена като рядка пихтия. И изведнъж тук като че ли всичко ставаше по магия, фиордът се покри със странен лед, сякаш от дълбините бяха изплували безброй прозрачни медузки, които бързо се сливаха една с друга, застилайки водата с тънко ледено сало.