Откъм морето долитаха далечните крясъци на кайрите и кормораните, които напускаха птичите пазари, повели децата си навътре към незамръзващите води, следвани по въздуха от чайки и буревестници. Зимата настъпваше по-рано и птиците бързаха да напуснат крайбрежията. Във въздуха прехвръкваха полярни рибарки, поели дългия си път на юг, далеч от северната зима, на юг към Антарктида, където сега започваше лятото. Поемаха предопределения им път от полюс до полюс, във вечна гонитба на незалязващото слънце, в някаква невероятна, дори символична гонитба на светлината.
Внезапно Схванатия чу далечно извикване на тюлен. Той подсвирна ловния си сигнал и цялото стадо се юрна подире му.
Белязаната чу писъка на настървената глутница. Тя опита да се гмурне до дъното, да се притаи, да се скрие. Но не можа. Насреща й връхлетя някаква едра, бърза сянка. Затова сви настрана.
А Схванатия я следваше неотлъчно.
Наляво, надясно, нагоре, рязко назад…
Той почна да се задъхва. Недъгът му не бе изчезнал напълно. Все още не можеше да се мери дори с един тюлен. А трябваше. Беше гладен.
Размаха още по-диво плавници, запищя от ярост. Ето, ето — настигаше я… Още два маха с опашката…
Всичко стана в един миг. Дъното като че се надигна, блъсна се, раздра корема му.
Белязаната го бе надхитрила. С един скок тя се озова на брега, запълзя ужасена навътре. Не премерил устрема си, веднъж в живота ослепял в ловната си стръв, Схванатия се отърколи до нея върху заледения чакъл.
В миг той разбра всичко. Замята се, заскимтя, почувствувал пълната си безпомощност. Напразно. На сухо исполинската му мощ беше безполезна. Схванатия вече не беше същото кръвожадно чудовище, страхотията на моретата, а само една могила запъхтяно, биещо на място месо.
Изненадани от изчезването на водача си, смутени от отчаяните му вопли, косатките се струпаха в плитковината, запляскаха в недоумение с опашки.
Неочаквано откъм морето се зададе, гонено от вятъра и теченията, пространно паково поле, сблъска се пред устието на залива. Огромните бели плочи попълзяха една връз друга с оглушително скърцане и грохот, като живи, като подгонени белухи. Косатките прецениха мигновено опасността. Зарязаха и този водач. Втурнаха се назад, по-далеч от брега. Когато наближиха ледовете, те се гмурнаха отдолу, изплуваха след десет минути в една пролука, поеха въздух, после пак се скриха — още два, три, пет пъти, докато достигнаха края им, там в далечината, където водното небе сияеше в отблясъците на нескованото море.
А на брега Схванатия продължаваше да се бъхти, да се тръшка — но все по-бавно, все по-отпаднал, все по-отчаян.
Ледът настъпваше към фиорда, набираше пред себе си прясната ледена корица като надиплени слюдени люспи, ревеше и грохотеше, светнал в рубинени искри под ко̀сите слънчеви лъчи. Изведнъж този прекрасен, застрашителен леден прилив попълзя с гръм по скалите, като трошеше и преобръщаше в титаничната си мощ каменните грамади.
Скоро тясното заливче притихна, задръстено, сковано от кристалната си броня.
А на чакъла до натрупаните ледени грамади лежеше Схванатия, престанал вече да се бори, престанал и да се надява, очакващ неотменимата си участ с тъпо примирение в помътнелите виолетови очи.
17
Тази дружба свърши скоро с приближаването на полярната нощ.
Сцепената устна все по-често се озъбваше на другаря си, все по-често го пъдеше със сподавено ръмжене и раздразнено хапене. Близостта му вече я дразнеше. Диреше самотата. Някакъв блед спомен, неясен порив я влечеше на юг, към непристъпната пещера, където бе родена. Мамеше я е обещанието да даде приют, защита и на нейното майчинство — спокойно, сигурно, далеч от целия свят, сама с предчувствуваното непознато щастие.
Най-сетне раздялата настъпи.
Послушен на своя инстинкт, наследен от хилядите поколения бели самци, които бяха зачитали стремежа за усамотение на бъдещите майки, Острия нокът стоеше върху един леден блок сред снежното поле. Стоеше и гледаше печално след другарката си, която крачеше към юг, без да се обърне, без да го погледне, притегляна от силата на своя инстинкт.
Пещерата! Тя беше сега нейната цел, единственият смисъл. Всичко друго избледняваше, губеше значение.
Най-сетне мечката се скри зад далечните тороси.
Острия нокът остана сам.
Той понечи пак да тръгне подире й, да я догони, да я върне. Но спря насред път. Знаеше — нямаше смисъл. Нещо по-силно властвуваше сега. По-силно и от него, и от нея. Непреодолимо.