Всички кимнаха в знак на съгласие.
— А Мидълтън? — попита Рап. — Отдавна си пъха носа където не му е работа. — Той погледна към Кенеди. — Той ти се е обадил веднага, на следващия ден, след като убих Хагенмилер, и е искал да знае дали е замесено ЦРУ. Това не е ли прекалено подозрително?
— Затова си мисля, че не е той — отвърна Стансфийлд.
— Защо?
— Защото е твърде очевидно. Чарлз Мидълтън е хитра лисица. Ако наистина знаеше какво е станало в Германия, нямаше да бърза да се обажда на Айрини.
— Не знам. Има нещо у този човек, което не ми вдъхва доверие.
На лицето на Стансфийлд се появи усмивка — нещо доста необичайно за него. Сигурно беше от морфина.
— Мичъл, а ти на колко хора се доверяваш?
— Не са много. — Рап се усмихна.
— Именно. Затова си още жив, въпреки многото опити да те убият. — Стансфийлд замълча, погледна към Коулман, сетне отново спря очи върху Рап. — Искам вие двамата да направите всичко възможно, за да откриете кой е този Професор и да го доведете жив. Ако се наложи, ще накараме доктор Хорниг да поработи с него.
Рап направи гримаса. Доктор Хорниг! Тази жена беше абсолютна садистка, опитна в изкуството на душевните и физическите изтезания.
— Не ни поставяш никакви ограничения.
— Винаги има ограничения, Мичъл. Просто прецени най-добре. Постигни резултати, без да те хванат.
— Може да се наложи да накарам Маркъс да се порови в компютърната система на АНС. — Рап замълча, за да види как ще реагира Кенеди.
На нея чутото никак не й хареса, но преди да отговори, се намеси Стансфийлд:
— Само гледай да не го хванат. Залогът е много по-голям, отколкото си мислите. Без да се обиждаш, Мичъл, но ти не беше тяхната главна плячка. Който и да стои зад това, има много по-големи планове.
— Какво мислите, че целят?
Стансфийлд се загледа в огъня.
— Още не съм съвсем сигурен, но започвам да съзирам някои… възможности. — Той се обърна отново към Рап: — Трябва вече да тръгвате, но преди това ще обсъдим още нещо. Искам да посетите конгресмен О’Рурк. Доколкото разбирам, си му пратил електронно писмо, Мичъл, което го е разстроило. — Стансфийлд погледна към Кенеди.
Директорът на Центъра за борба с тероризма се обърна към Рап:
— Защо не ми каза за писмото?
— Сметнах, че не е толкова важно — сви рамене Рап.
— Конгресмен О’Рурк е много важен за мен — каза Стансфийлд. — И се надявам да продължи да бъде полезен на Айрини.
— Не виждам какъв е проблемът.
— Както всички нас — започна Кенеди, — и той не обича много хора да се ровят в тайните му. Днес дойде в офиса ми много разстроен. Искаше да знае кой си и откъде си разбрал за връзката между него, дядо му и Скот.
— Идеята с електронното писмо може и да не беше много добра, но тогава аз не знаех срещу какво ще се изправя. Исках да ме вземе насериозно и да си държи устата затворена.
— Е, значи не познаваш добре конгресмен О’Рурк — каза Кенеди. — Мисля, че успях да поправя вредата, причинена от теб. Искам обаче и двамата да отидете в дома му и да му обещаете, че неговата тайна ще бъде запазена.
— Кога искаш да отидем?
— Тази вечер. Колкото по-скоро го успокоите, толкова по-добре. Първо му се обадете и вижте дали ще можете да се отбиете по пътя си на връщане в града.
34.
Влязоха в Джорджтаун в 10.56 часа вечерта. Започнаха обиколките — стандартна и рутинна процедура. Тръгнаха на четири пресечки от къщата. Коулман караше своя „Форд Експлорър“ и отговаряше за лявата страна, Рап оглеждаше вдясно. Забелязаха няколко микробуса, спрени в границите на четирите пресечки, но само това. Никакви наблюдатели зад волана на паркирани коли. Рап се почувства достатъчно сигурно и реши да се обади. Освен това който и идиот да се опиташе да убие него и Коулман, щеше да бъде пратен в отвъдното за отрицателно време.
Рап не отдаваше голямо значение на дипломатическата си мисия за помирение с конгресмен О’Рурк. Да, идеята да успокои човека, преди да е започнал да задава твърде много въпроси, беше добра, но Рап бе убеден, че той никога не би стигнал чак дотам. Харесваше Майкъл О’Рурк. Беше добър мъж и съпруг. Ако трябваше да е искрен докрай, може би не беше честно да го въвлича в тази каша.
Рап би предпочел да отложи срещата до утре сутринта, но пък, от друга страна, това му даваше оправдание да се види с Анна. Сърцето му гореше от нетърпение при мисълта, че ще я държи в прегръдките си. Никога не се беше чувствал така през целия си живот. Вдигна телефона и набра номера на О’Рурк. Майкъл се обади само след едно позвъняване.
— Майкъл, аз съм. Извинявай, че ти звъня толкова късно, но искам да говоря с теб.