— Не мога да говоря по телефона.
— Тогава да се срещнем.
— С удоволствие, но нещо ми подсказва, че няма да си тръгна от тази среща жив.
— Зависи какво ще ми кажеш и колко искрен ще си с мен.
— Това, което имам да ти кажа, е важно! Наистина важно! Но ти трябва да ми дадеш гаранции.
— За какво?
— Че ще остана жив и ще ме оставиш на мира. Че никой от Управлението няма да разбере кой съм.
— Може и да е трудно.
— Тогава забрави. Просто ще изчезна и ще се постарая никога да не ме откриеш.
— Ако бях на твое място, нямаше да бъда толкова уверен.
Камерън вдигна поглед към нощното небе и се усмихна широко. „Ако само знаеше този глупак с кого си има работа!“
— Не виждаш ли в каква позиция съм? Искам да ми дадеш гаранции или ще си плюя на петите.
Последва дълга пауза, след което Рап каза:
— Добре, какво искаш?
— Първо… Срещам се само с теб. Ако видя някой друг около теб, изчезвам. Второ, искам думата ти, че никога няма да разкриеш на никого кой съм.
— Това ще зависи от информацията ти.
— Добра е. Направо ще ти скрие топката.
— Подскажи ми малко.
— Човекът, който ме нае, е голяма клечка в града. Някой, когото никога не би заподозрял.
— Ако наистина е толкова голяма клечка, ще те снабдя с ново име и ново лице.
— Мога да се погрижа и сам за себе си. Само искам думата ти, че ще запазиш самоличността ми в тайна и няма да се опиташ да ме убиеш.
— Имаш думата ми.
Камерън провери часовника си. Беше на телефона доста дълго.
— Дай ми номер, на който да те открия.
Рап се поколеба за секунда, след което му даде номера на мобилния си телефон.
— Кога ще се срещнем?
— Утре сутринта по изгрев-слънце. Ще ти се обадя и ще ти дам инструкции. Ще те прекарам през някои места и ако видя, че някой върви след теб, махам се. — Камерън натисна червения бутон на телефона и се изсмя. Беше прекалено лесно. Рап щеше да влезе направо в капана. Той нямаше никаква представа, че Райли е в техните ръце.
Микробусът беше паркиран на Двайсет и трета улица — между Държавния департамент и Медицинския център на Военноморските сили. Дюмонд тракаше по клавиатурата на лаптопа, Рап и Коулман го зяпаха. След няколко секунди той вдигна поглед и каза:
— Изобщо не бяхме близо.
— Какво имаш предвид?
— Той не е в града. Дори не е в окръга.
— Къде е?
— Някъде към залива, около Анаполис.
Рап скочи от пейката.
— Покажи ми къде е кулата.
Дюмонд му посочи на екрана.
— Ето тук. До Маунт Сион.
Рап присви очи срещу екрана, опитвайки се да реши дали това е чисто съвпадение, или не. Без да сваля поглед от картата, той попита:
— Каза, че имаш списък на разговорите, които е провел през последните четири месеца?
— Да.
— Преди използвал ли е тази кула?
Дюмонд прелисти разпечатката.
— За първи път тази кула пренасочва негов разговор.
— Какво видя? — попита Коулман. Нещо явно бе развълнувало Рап.
— Къщата ми се намира на около пет километра от кулата. — Рап посочи на екрана.
— Хм. — Коулман се почеса по брадата и погледна към картата. — Може да са отвели Анна в някоя обезопасена къща в района.
— Да, може. — Рап отвори малката вратичка към шофьора и каза: — Отведи ни на 214-а. Съобщи ми, като пресечем 301-ва. — Обърна се към Коулман: — Кажи на момчетата, че отиваме в Мериленд. — Набра номера на Стансфийлд. Отговори Кенеди. — До колко време можеш да докараш разузнавателен хеликоптер да огледа къщата ми?
— Мога да изпиша един от базата „Андрюс“. Ще бъде там до десет-двайсет минути.
— Добре. Вдигай го веднага.
— Мич, какво става?
— Не мога да ти кажа сега. Вдигай хеликоптера и после ми се обади.
37.
Малкият хангар се намираше в един отдалечен край на огромната военновъздушна база „Андрюс“, на югоизток от Вашингтон. Хангарът се поддържаше 24 часа в денонощието, седем дни в седмицата, от сменни екипи пилоти, техници и механици.
Когато дойде повикването за полет, пилотите скочиха. Бяха в креслата на усъвършенствания хеликоптер „Бел 430“ със закопчани колани след броени секунди. С помощта на дигиталната система за контрол подготвиха „птичката“ за трийсет секунди. Нормалната гражданска конфигурация на „Бел 430“ беше двама пилоти и седем пътници. В този имаше място само за четирима пътници. Останалото пространство беше заето от наблюдателно и разузнавателно оборудване. Отзад седеше един-единствен техник, който да контролира оборудването.
Докато хеликоптерът излизаше от хангара, помощник-пилотът поиска от контролната кула разрешение за излитане и даде на диспечерите местоназначението на полета. Разрешението беше дадено почти веднага. Нямаше да се попълва никакъв план на полета. Никъде нямаше да бъде документирано излитането на хеликоптера.