Мъж с пясъчноруса коса, облечен в костюм, стоеше на касата.
— Това не е Професора — отбеляза Коулман.
— Има ли някой друг в магазина?
Дюмонд повъртя джойстика. След секунда отново фокусира картината върху мъжа на касата.
— Май че е сам.
Мъжът извади портфейл и подаде на касиерката пари. Рап стисна Дюмонд за рамото:
— Кажи на шофьора да се връща в микробуса.
Дюмонд предаде нареждането и след няколко секунди чуха вратата отпред да се затваря. Погледите им бяха приковани в екрана, докато наблюдаваха как мъжът в магазина взима кутия с четири стиропорови чаши. В едната си ръка държеше и бяла найлонова торба.
Рап заговори тихо:
— Кажи на шофьора да паркира вляво от седана.
Докато Дюмонд повтаряше заповедта, Рап свали слушалките и извади беретата със заглушител. Коулман направи същото. Когато шофьорът започна да мести микробуса, Дюмонд пренасочи камерата на покрива върху целта. Спряха тъкмо докато мъжът слагаше напитките върху покрива на колата си, за да си отключи вратата.
Рап рязко отвори вратата и скочи на асфалта откъм гърба му. Мъжът понечи да се извърне, Рап вдигна лявата си ръка и стовари дръжката на пистолета върху жертвата си. Хладната стомана уцели тила на мъжа, той се олюля. Рап го хвана под мишницата, Коулман го сграбчи от другата страна. Замъкнаха го в микробуса и го пуснаха на пода. Рап го пребърка за оръжие. Откри кобур с пистолет на глезена. Коулман извади другия пистолет от раменния кобур и взе ключовете от колата му.
— Какво да правя с возилото? — обърна се към Рап.
— Карай след нас. Малко по-надолу по пътя има промишлен район.
Промишленият район бе изпъстрен с двуетажни офиссгради и складове. Микробусът и седанът свиха навътре. От другата страна на улицата имаше магазин с бар. Хакет и Стробъл паркираха пред бара и започнаха да наблюдават улицата. Когато Коулман отвори страничната врата на микробуса, съзря Мич Рап, затиснал с колене ръцете на пленника им, опрял дулото на пистолета в дясното му око.
— Посочи ми една-единствена причина да не те убивам! — процеди Рап.
Коулман се качи и затвори вратата.
— Какво казват личните му документи?
— Нямах време да ги прегледам. Бяхме увлечени в разговора, нали? — Той натисна по-силно заглушителя в окото на пленника. — Специален агент Сейлъм от ФБР — прочете Рап и впери яден поглед в мъжа. — Би ли ми казал какво, по дяволите, правеше в моята къща?
— Не знам за какво говориш.
Рап се обърна към Коулман и кимна към Дюмонд:
— Дай му документите да ги провери. — А на жертвата си каза: — Не ме карай да повтарям. Какво правехте в моята къща? Онази край залива, от която излезе само преди пет минути?
Единственото отворено око на пленника се въртеше трескаво.
— Казвам ти, не знам за какво говориш!
— Последен шанс. Кажи ми за какво бяхте в къщата ми и какво правихте с Анна Райли.
— Нали ти казах, нямам и най-малка представа за какво говориш. Знаеш ли какви неприятности ще си навлечеш, задето си отвлякъл федерален…
Рап стисна десния му показалец. Мъжът изкрещя. Рап отмести цевта от окото му и я пъхна в устата му. Пленникът започна да се задушава.
Търсейки потвърждение в погледа му, Рап изсъска:
— Познаваш ли моя приятел Марио Лукас? Здравеняка, когото застреля в Колидж Парк? — Забеляза как мъжът трепна. Извърна се към Дюмонд: — Нещо за регистрационния номер?
— Нищо. Няма никакви данни. Сега проверявам името.
— Този не е никакъв федерален агент, Скот!
— Мисля, че си прав. — Коулман се обърна към пленника: — Не ни карай да прибягваме до по-радикални мерки.
Рап извади пистолета от устата му. Мъжът се изплю.
— Вие двамата вземете да си го начукате! Загазили сте здравата!
Коулман се усмихна.
— Много оригинално, няма що. — Протегна се и стисна пръста, който Рап бе счупил, и също го огъна рязко. Мъжът изпищя. Рап отново пъхна цевта в устата му.
— Не е федерален — обади се Дюмонд. — Няма го в базата данни.
— Какво ще кажеш за свое оправдание? — изрева Рап.
Мъжът си пое въздух.
— Аз… работя под прикритие! — заекна.
— Да бе, точно така, боклук такъв. Ти си агент на ФБР под прикритие, който се представя за агент на ФБР. — Рап премести беретата в лявата си ръка и сграбчи здравия показалец на пленника. Изобщо не си направи труда да му задава въпроси. Скърши пръста като суха клонка.
Мъжът изкрещя.
— Добре… добре! Какво искате да знаете?
— Анна Райли в къщата ли е?
— Да.
— Къде е?
— Горе, на втория етаж.
— Добре ли е?
— Да.
— Само не ме лъжи. Вие пипахте ли я?
— Не, кълна се, не сме.
— Защо е там?