— Не знам. — Рап не хареса отговора и се зае със следващия пръст. Преди да го стисне, онзи извика: — Казахме й, че я водим там, за да се срещне с теб.
— Чия беше идеята?
— Не знам. Аз съм само обикновен войник. Казват ми какво да правя и аз изпълнявам.
Коулман се наведе.
— Професора ли даде заповедта?
— Да, мисля, че да.
— Той в къщата ли е?
Мъжът поклати глава. Лицето му бе изкривено от болка.
— Беше, но си тръгна.
— Колко хора сте там? — попита Рап.
— Не знам.
Рап сграбчи следващия пръст и го изви. Мъжът изкрещя и се опита да се освободи, но Рап го държеше здраво. Повтори въпроса:
— Колко хора имате във и извън къщата?
— Още двама.
— Знам, че ме лъжеш, и започва да ми писва! — Рап извърна глава към Коулман. — Да го очистим. Не ни трябва повече.
— Още четирима са!
— По-добре не ме лъжи, защото ще те избавя от нещастието ти още сега.
— Кълна се, че казвам истината! Само не ме убивайте!
Рап изгледа мъжа с проницателния си поглед. Чувстваше, че му казва истината, но човек никога не може да бъде сто процента сигурен. Обърна се към Коулман:
— Доведи момчетата. Имам идея.
39.
— Не знам, Мич. Мисля, че е по-разумно да оставим ГСО да се заемат.
Стояха до микробуса. Пленникът им беше вътре, вързан на пода, а Дюмонд го наглеждаше. Дан Стробъл и Кевин Хакет слушаха разговора на бившия си командир и Мич Рап.
— Не. — Рап поклати глава. — Те очакват този да се върне всяка минута. Не можем да се бавим.
— Вярно. Нека поискаме времето на полета на ГСО дотук и тогава ще решим.
— Забрави. — Рап махна с ръка. — Сам ще се оправя. — Тръгна към микробуса. Не блъфираше. Беше абсолютно искрен в намерението си и съзнаваше напълно кое кара Скот Коулман да се колебае.
— Почакай! — сграбчи го за ръката бившият тюлен.
— Нямаме никакво време, Скот. — Рап отскубна ръката си. — Какво става? Да не би да се размекна? Мислиш ли, че Групата за специални операции от Ленгли ще свърши по-добра работа от нас? Те са професионалисти, но сред тях няма нито един стрелец, който да превъзхожда твоите момчета. Отивам, с тях или без тях. — Рап разбираше много добре психиката на тюлените. Той притежаваше същите качества. Упорит, изключително уверен, решен да победи на почти всяка цена и никога не изпитващ страх да приеме предизвикателството.
— Какъв е планът? — попита го Коулман.
— Ще оборудвам оня дръвник с камера и микрофон и първо ще изпратя него.
— Откъде си сигурен, че няма да те издаде?
— Имам нещо наум. — Рап посочи Хакет. — Ти поемаш човека на задната веранда, а ние тримата влизаме през предната врата. Съгласни ли сте да участвате, момчета?
Хакет кимна, а Стробъл и Коулман мълчаливо се примириха.
— Добре. Вземете си експлозивите.
Мъжът стоеше до микробуса със свалени до глезените панталони. Дюмонд се занимаваше вътре със сакото му, като монтираше микрофона и фиброоптичната камера. Стробъл държеше едната ръка на пленника, а Хакет — другата. Рап се изправи пред него:
— Как се казваш?
— Дейв.
— Добре, Дейв, ето каква е сделката. Не ми харесваш. Ти отвлече приятелката ми и сега другарчетата ти седят в къщата ми. На теб ще ти хареса ли, ако отвлека някого, когото обичаш, и се самопоканя в дома ти? — Дейв поклати глава. — И аз така си мислех. Приятелите ми биха предпочели да ти вкарам куршум в главата и да те хвърля в оня боклукчийски камион ето там, но аз няма да го направя. Поне не засега. Ще ти дам възможност да останеш жив, но ако я оплескаш, дори и най-малко, с теб е свършено. Ясен ли съм?
— Да.
— Добре. Ще те изпратим в къщата, сякаш нищо не се е случило, с едно изключение. Ще имаш прикрепена към слабините лента с експлозив С 4, а детонаторът ще е у мен. Ако в някой момент реша, че си ни предал, ще ти пръсна топките и ти ще пукнеш на пода, след като кръвта ти изтече. Въпроси?
Мъжът преглътна тежко и поклати глава.
— Добре. — Рап се обърна към Коулман. — Сложи експлозива в гащите му и го закрепи здраво. Маркъс, сакото готово ли е?
— Секунда само.
Рап погледна Дейв в очите:
— Давам ти честната си дума. Ако ни сътрудничиш, ще пощадя живота ти.
На Коулман му отне малко повече от минута да закрепи лентата с пластичния експлозив. Рап успя за по-кратко време да опише на Дейв разположението на стаите в къщата и да го инструктира подробно как ще процедират по-нататък. След бърза проверка на връзката те се натъпкаха в колата на заложника си и потеглиха. Рап, Коулман и Стробъл седяха отзад, а Хакет — отпред. Микробусът ги следваше на дискретно разстояние. Коулман и хората му носеха картечни пистолети MP 5 със заглушители. Рап разполагаше само със своя сигурен „Берета 92 F“ с три резервни пълнителя с по петнайсет патрона. По пътя си към къщата изслушаха доклад за обстановката от хеликоптера. Всичко беше, както очакваха. Един човек стоеше на пост на предната веранда, втори — отзад, а други двама бяха вътре, по всяка вероятност в кухнята, до масата.