Върна се обратно при магазина. Групата от трийсет и няколко колоездачи потегляше. Рап благодари на младата жена за помощта и подкара своето „Бианки“ по павираната улица. След две пресечки настигна групата и се нареди отзад. Рап не беше просто любител на колоезденето. Вече не се състезаваше професионално, но не чак толкова отдавна беше в ранглистата на най-добрите състезатели по триатлон в света. Беше печелил състезанието „Айрън мен“ на Хавайските острови и финиширал три пъти сред призьорите в смятаното за най-значително годишно събитие в този спорт. После изникна работата му в ЦРУ и той беше принуден да се откаже от състезанията. Но продължаваше да плува, да бяга и да кара велосипед поне пет дни седмично.
Беше 9.36, когато излязоха от града. Рап остана отзад. Краката му бяха във форма, но гърдите малко го наболяваха. Болката го накара да се замисли за снощните събития и той започна да анализира случилото се. Кой може да стои зад номера на двамата Хофман? Вероятността да са действали сами беше близка до нулата. Рап не ги беше познавал изобщо преди. Не виждаше някакъв мотив да искат да го убият. Малцина негови познати знаеха за връзката му с ЦРУ, още по-малко знаеха за последната му мисия. За един от тях със сигурност се сещаше, а за други двама предполагаше, че са замесени. Човекът, който най-лесно би уредил двамата Хофман да го ликвидират, му беше близък и досега мислеше, че може да разчита на него. На Рап този извод не му хареса. Но гадната истина беше, че Айрини Кенеди е най-вероятната заподозряна. Рап не искаше да повярва в това. Беше готов да приеме каквото и да било друго, но за момента ясен отговор нямаше. Трябваше да се върне в Щатите и да открие сам кой го е предал. Щеше да започне от семейство Хофман. Щеше да му е необходима помощ при издирването им, но знаеше към кого да се обърне.
След завоя пред тях се простря Рейн. Старинната келтска крепост Брайзах беше внушителна. Градът беше разположен на високо осемдесет метра скално плато, представляващо естествено военно укритие. От гребена на планината пътят се спускаше в долината. Колоездачите се приведоха и заработиха усилено с краката.
Рап пропусна групата да мине пред него. На пропускателния пункт се беше проточила поне на километър колона от чакащи превозни средства. „Спокойно — каза си Рап. — Нямаш вид на човек, когото издирват, имаш виза и лична карта на страните от Европейския съюз, никой не знае за теб, а и се движиш в група.“ Превключи на по-бърза скорост и ускори темпото. Лесно изпревари деветимата пред себе си и се намести в средата на групата. Три минути по-късно те стигнаха опашката от коли, чакащи да преминат границата. Рап отпи вода от бутилката и продължи да се оглежда за всеки детайл от терена, който би му бил от полза, ако се наложи да се измъкне в обратната посока. Групата започна да забавя скорост, но съвсем леко. Рап се възползва от времето, за да премести чантата на кръста точно пред корема си. Така тя щеше да му е подръка, ако възникнеше необходимост. За да извади паспорта или за пистолета.
Група френски велосипедисти ги подмина, тръгнала по друг маршрут. Повечето от тях помахаха, но някои подметнаха подигравателни реплики. Отпред Рап забеляза служителя от граничната охрана, който махаше на колоездачите да спрат. Водачът на групата започна да му крещи нещо, докато още се намираше на петдесет метра от него. Рап не можа да разбере какво му каза, но видя, че сочи назад към френските велосипедисти, които се отклоняваха в друга посока. Появи се втори офицер и се намеси. Когато стигнаха моста, офицерите им махнаха да продължат напред. Щом Рап ги задмина, вторият извика нещо окуражително. „Благодаря ти, Боже, за националната гордост.“ Когато стигнаха другата страна на моста, Рап въздъхна от облекчение. Трудната част беше отминала. Групата се движи на запад около половин километър. Рап отново остана на опашката и когато завиха на юг, набра скорост и мина отпред. Пътен знак указваше, че Колмар е на дванайсет километра оттук. Знаеше, че по-голямата част от пътя минава по стръмен склон нагоре. Приведе се напред и натисна педалите. Първо трябваше да намери компютър, а после да хване влак.
9.
Смъртта наближаваше. Тя го преследваше, разбира се, от деня, в който се беше родил във фермата на родителите си в Стоунвил, Южна Дакота, през 1920 г., но сега вече го настигаше. Смъртта беше сграбчила с костеливите си пръсти неговото малко и крехко тяло и нямаше намерение да го пуска. Начало и край. Учудващо, но това не го тревожеше. Беше живял дълъг живот. Много по-дълъг от повечето хора. Беше виждал и чувал неща, за каквито малцина знаеха. Жертвите, които беше направил за страната си, щяха да бъдат помнени от малцина, но и това не го притесняваше. Животът му беше преминал в сенките и дори с настъпването на информационната ера той беше запазил почти пълна анонимност.