Томас Стансфийлд имаше затворен характер, което подхождаше на човек, управлявал най-известната в света и най-хулена разузнавателна служба. Избрал беше да умре у дома, заобиколен от дъщерите и внуците си. Лекарите се бяха опитали да го убедят да се подложи на операция и радиотерапия, но Стансфийлд беше отказал. В този случай, като се има предвид неговата възраст, му даваха най-много година или две още. И то ако оцелееше, след като отрежеха три четвърти от черния му дроб. Голяма беше вероятността изобщо да не оживее след операцията. Съпругата му Сара беше починала преди четири години и много липсваше на Томас. Смъртта й повече от всичко допринесе за решението му да не се бори. Какъв смисъл имаше? Живял беше седемдесет и девет дълги години и през по-голямата част от времето — самотен. Другата важна причина бяха дъщерите му. Не искаше да им съсипва две години от живота, докато го гледат как постепенно вехне и си отива. Ако беше по-млад, може би щеше да постъпи по друг начин, но сега вече беше уморен. Искаше тихо да умре, с необременено съзнание и с достойнство.
В кабинета на първия етаж на къщата му беше вкарано болнично легло. Скромната постройка в колониален стил беше разположена върху осем декара гориста земя с изглед към река Потомак. През пролетта обикновено сядаха в задния двор и гледаха как водата се спуска от водопада Стабълфийлд. Но сега, през есента, водата беше пресъхнала и едва капеше. Стансфийлд седеше в любимото си кресло и с възхита гледаше есенно обагрената околност. Колко уместно е да умреш по това време на годината, каза си той.
Сали, по-голямата му дъщеря, беше дошла от Сан Диего, за да се грижи за него. Другата му дъщеря, Сю, щеше да пристигне в сряда от Сакраменто. Искаха да останат с него докрай. Внуците му бяха тук от две седмици, за да прекарат по-дълго време с дядо си, преди той да замине много далече. Най-големият беше на седемнайсет, а най-малкият — на пет години. Уикендът за тях беше болезнен, но необходим. Имаше много сълзи.
Днес Сали му помогна да се облече, защото имаше гост. Беше облечен в бежови панталони, светлосиня риза и сива жилетка. Побелялата му коса беше сресана по средата и загладена назад. По телевизията „Айова“ биеше „Пенсилвания Стейт“, но той не обръщаше внимание на играта. Притесняваше се заради един телефонен разговор, който беше провел. Искаше да приведе всичко в ред, преди да си отиде. Беше спестил пари за колеж на внуците, ако искаха, но само това. Нямаше да има спортни коли, яхти. Никакви играчки, с които да се глезят. Къщата лесно можеше да бъде продадена за милион. Никак не беше зле, като се има предвид, че навремето, през 1952 г., беше купил земята за две хиляди долара. Имаше и други инвестиции, разбира се. Човек трябва да е глупак, за да не се възползва от част от информацията, преминавала през бюрото на Томас Стансфийлд. Дъщерите щяха да получат по-голямата част от парите от имението. Той изобщо не се притесняваше дали средствата ще бъдат използвани разумно.
Притесняваше го ЦРУ. Нещата не бяха в ред, а и вече имаше признаци, че са по-зле, отколкото е мислел. На никой извън семейството на Стансфийлд не беше разрешено да надниква през завесата, която беше спуснал над живота си. С едно изключение. Айрини Кенеди. Стансфийлд се отнасяше с нея като с трета дъщеря. Според него тя беше най-талантливата и най-ценна личност, работеща в ЦРУ. Това я правеше мишена на много хора и Стансфийлд се тревожеше, че когато умре, враговете му ще сторят и невъзможното, за да я унищожат.
Сали придружи доктор Кенеди в кабинета и затвори след нея вратата. Айрини доближи до седналия Стансфийлд и го целуна по челото. Тези жестове на внимание бяха нещо ново във взаимоотношенията им — откакто лекарите бяха открили рака. Странно беше как смъртта може да извади на повърхността искрените чувства на човек. Кенеди седна на стола срещу шефа си и го попита как се чувства.
— Доста добре, но да не говорим за мен. Безсилни сме да направим каквото и да било. — Стансфийлд изучава лицето й за миг, след което я попита: — Какво има?
Кенеди не знаеше откъде да започне и след кратко колебание каза:
— Операцията, която провеждахме в Германия снощи…
— Да?
— Нещата не се развиха точно както ги бяхме планирали.