Топлите слънчеви лъчи грееха през кухненския прозорец на къщата на Лиз и Майкъл О’Рурк в Джорджтаун. Лиз тракаше по клавиатурата на лаптопа. Отляво имаше чаша плодов сок, а отдясно — купчина документи и папки, която сякаш щеше всеки момент да се срути на пода. Жълтият й лабрадор Дюк лежеше пред вратата към задния двор и дремеше. Бившата репортерка се чувстваше блажено. Всичко беше перфектно, само дето нямаше кафе. Но като се има предвид, че беше бременна в петия месец, липсата на ободрителната напитка бе оправдана.
Лиз работеше върху първата си книга. Беше я озаглавила „Най-корумпираните политици на Америка“. Тъй като съпругът й беше конгресмен от по-малко от година, използваше моминската си фамилия Скарлати. Не че Майк щеше да се възпротиви, ако използва неговата. Просто си мислеше, че така е най-добре. С помощта на свой приятел беше сключила договор с едно нюйоркско издателство за отпечатването. Страничната работа, както я наричаше тя, й помогна по-лесно да се откаже от вестника. Съпругът й произлизаше от доста богато семейство. На Лиз не й се налагаше да работи, но искаше да се занимава с нещо. На трийсет и една години знаеше, че ако спре и се застои, направо ще полудее.
Беше облечена в сиво памучно долнище на анцуг и тясна синя тениска на нюйоркските „Янки“, която едва покриваше пъпа й. Детската тениска подлудяваше Майкъл. Той обожаваше да я гледа, когато тя се разхождаше така из къщата. Но щом излезеше в този си вид дори на външната врата, за да вземе сутрин вестника, мъжът й хвърляше укоряващ бащински поглед. Лиз тъкмо свършваше абзаца, когато чу дрънченето на каишката на Дюк. Надникна над лаптопа и видя кучето, застанало пред вратата. Шумът на ключовете в бравата го накара да излае радостно и да се затича по коридора. То беше кръстено на Джон Уейн, а сега мислеха да си взимат и още едно. Опасяваше се, че то ще бъде наречено Винс — на легендарния треньор на „Пакърс“. Големият проблем на Лиз беше, че баща й също се казваше Винс. Знаеше, че той със сигурност няма да се отнесе добре към идеята куче в семейството да носи неговото име.
Часовникът на стената показваше 12.32 часа. Изненадана, Лиз отбеляза, че съпругът й е закъснял само с трийсет и две минути. Започваше да става по-послушен. Докато броеше колко страници е написала, чу как двамата изразяват взаимната си любов и привързаност. Ако Майкъл не беше също толкова любвеобилен и с нея, щеше да изпитва истинска ревност от кучето.
Миг по-късно трийсет и три годишният й съпруг се появи в кухнята с усмивка на петгодишно хлапе на лицето.
О’Рурк беше служил в Морската пехота, а после беше играл като капитан в хокейния отбор на университета на Минесота. Въпреки суровия си външен вид имаше много топъл характер. Промъкна се зад стола на Лиз и отметна косата й настрани. После я целуна по врата, докато ръцете му докосваха оголения й, леко издут корем. Дюк дотича и седна в краката й.
Лиз се протегна назад и прокара ръце по косата на Майкъл. Дланите му се плъзнаха нежно нагоре.
— Обяд или секс? — прошепна той в ухото й.
— И двете.
— Кое да е първо? — Той отново целуна врата й.
— Все едно… мм… ти реши.
— Ако сега не тръгнем, обзалагам се, че днес изобщо няма да тръгнем.
— И какво лошо има?
— Нямаме нищо за ядене.
— Вината моя ли е? — нападна Лиз.
— Неее. — Майкъл се усмихна. — Не е твоя, принцесо. — Обръщаше се към нея с този прякор, когато искаше да я подразни шеговито. — Живеем само на шест пресечки от магазина, а ти напусна работа преди месец.
Лиз отдръпна ръцете си.
— Колко магазина за хранителни стоки подминаваш всеки ден, когато отиваш и се връщаш от работа?
— Не. Няма да можеш да ме накараш. — Той се изправи, заобиколи стола и застана пред нея. Усмихна се и поклати глава: — Вече говорихме за това. Обеща, че ти ще го вършиш. Каза, че така ще си намираш оправдание да ставаш поне за известно време от компютъра.
— Но аз съм бременна! — Лиз си придаде невинно изражение.
— Много убедително… но няма да се хвана. Хайде. Да отиваме в ресторанта. Умирам от глад.
— Ами какво стана със секса?
— По-късно. Трябва ми малко почивка. Напоследък много ме изтощаваш.
— Горкият.
Дюк навря муцуна в ръката на стопанина си и Майкъл започна да го гали.
— Смяташ ли да свалиш тениската на сина ни и да си облечеш прилични дрехи, за да излезем? Много съм гладен.
— Тениската на сина ни. Много смешно, Майкъл. Цяла сутрин ли го мисли?
— Не. — Той отново се усмихна. — Измислих го в момента. Пълна импровизация.