— Достатъчно е само да знаеш, че ще е лесно и ще ти платят добре. — Тонът на Камерън бе станал по-рязък.
Вийом остана спокоен.
— Няма да задействам екипа си без по-подробна информация. Ако откажеш, слизаме от самолета, като кацнем в Колорадо Спрингс, и хващаме първия обратен полет до Вашингтон.
На Камерън това съвсем не му хареса.
— За Бога, Гюс, ако исках да създавам бъркотии, щях да повикам Дюзър.
Вийом погледна за миг двамата членове на екипа си. Споменаването на Джеф Дюзър беше привлякло вниманието им. Дюзър беше бивш морски пехотинец, осъден от военен съд и изхвърлен от корпуса за куп нарушения на уставите. Десет години по-късно садистът беше на трийсет и няколко години, но умствено сякаш си беше останал тийнейджър. Той и неговата група от напомпани горили действаха толкова деликатно, колкото ковашки чук. Как изобщо беше влязъл в бизнеса, Вийом отдавна искаше да разбере, но подозираше, че седящият срещу него човек има пръст в това. Дюзър не се ползваше с добра репутация сред другите наемници. Основно правило беше поръчките да се изпълняват колкото може по-тихо. При възможност ударът трябваше да изглежда като самоубийство или, при подходящи условия, тялото просто да изчезне.
— Може би трябва да повикаш Дюзър… Така ще си гарантираш място на челната страница на неделния „Денвър Поуст“.
— Какво искаш да кажеш?
— Питър, ако наистина ме караш да ти го обяснявам, май трябва да си потърсиш друга работа.
— Но Дюзър и неговите момчета постигат резултати.
— И заглавия.
— Няма да споря с теб, Гюс. Работата е фасулска. Сигурно си остарял вече за тия неща.
Вийом се взря в зениците на Камерън. На петдесет и две години той не беше загубил много от младежкия си вид. А що се отнася до намалелите физически сили, сега ги компенсираше с по-големия си опит и верен инстинкт. А в момента инстинктът му подсказваше, че Камерън го лъже. Вийом отдавна беше разбрал, че в този бранш трябва да проявяваш голяма предпазливост и да планираш предварително нещата, за да заплашиш бизнеспартньора си. Ясно беше, че на Камерън не можеше да му се има доверие. На Жабока не му харесваше, но беше време да вдигне мизата.
— Още веднъж те питам. Ако не ми отговориш, с участието ни в мисията е приключено. Ако разпространиш неверни слухове за причината за нашето оттегляне, ще накарам Марио да ти направи посещение.
Вийом хвърли поглед към огромния мъж, седнал отсреща.
Камерън се сви в седалката и извърна очи към Марио Лукас. Тръпки го побиха. Подобието на Франкенщайн следваше Вийом навсякъде. Камерън не се съмняваше, че ще бъде мъртъв за секунди, ако Вийом му нареди да действа. Реши, че не си струва да започва тази битка. С Вийом и хората му можеше да се оправи и по-късно.
— Какво искаш да знаеш? — започна.
— Ченгета ли са?
— Не.
— Имат ли военна подготовка?
Камерън замълча.
— Да — каза след малко.
— И двамата ли?
— Да.
— Каква точно?
Камерън отново се поколеба.
— Армейска.
— Обучавани ли са в специални части?
— Не мога да ти кажа.
— Друг път не можеш!
— Дадох ти цялата информация, която ще ти трябва. — Камерън вдигна мобилния си телефон. — Ако се отказваш, съобщи ми веднага, за да се обадя на Дюзър.
Вийом го изгледа изучаващо. Не се съмняваше, че Камерън ще изпълни обещанието си. Цялата тази работа беше много припряна. Но реши да блъфира и отвърна:
— Добре, давай, обади му се.
Камерън погледна телефона и изруга.
— Добре, Гюс. — Той се намести по-удобно. — Добре, понякога си много досаден. — Вдигна ръце в знак, че се предава, и продължи: — Питай.
Сензорите за опасност у Жабока се задействаха.
— Питър, занимавам се с това почти трийсет години и единственото, което ми е помогнало да оцелея, е моята педантичност. Опитай се още един път да ми разиграваш сцени като тази с телефона, но съм убеден, че тези двамата са минали през форт Браг. — Вийом поклати глава и ястребовите му очи се впиха в пълния Камерън. Насочи показалец към Професора и каза: — Може да катастрофираш тежко с тази твоя нова кола.
Фордът, модел „Експлорър“, мина по циментовата самолетна писта на Есекс Скайпарк и спря до лиърджета. Шофьорът бързаше. Кевин Хакет му се обади, за да го предупреди, че наближава силна буря и че ако искат да стигнат невредими в Денвър до залез-слънце, по-добре да побързат. Скот Коулман отвори багажника и извади два метални сандъка. Занесе ги при самолета и ги подаде на Дан Стробъл, един от неговите бивши воини от „Тюлен — Група 6“. После се върна за голяма брезентова чанта и паркира колата до един от хангарите. Докато тичаше обратно по пистата, погледна към водите на Бек Ривър източно от Балтимор. В реката започваше да се образува пяна, а малкото оставени на открито лодки и кораби се люлееха от силния вятър. Небето на север беше притъмняло. Изглежда, тръгваха тъкмо навреме.