Вятърът задуха по дългата писта и едва не свали шапката на Коулман. Като я придържаше с ръка, той претича до самолета. Изкачи се бързо по стълбичката и затвори люка след себе си. Провря глава в пилотската кабина и попита:
— Готови ли сме, Кев?
Хакет кимна.
— Веднага щом си закопчаеш колана.
Коулман свали избелялата си зелена куртка и я подаде на Стробъл.
— Натоварихте ли екипировката? — попита.
— Ъхъ.
— Добре. Затягайте коланите и да потегляме.
Коулман се вмъкна в седалката на помощник-пилота, закопча колана и си сложи слушалките на главата. Хакет беше дошъл един час по-рано, бе предал плана за полета и бе подготвил самолета за излитане. Коулман провери приборите на таблото, докато Хакет маневрираше за излитане. Спряха в южния край на пистата. Срещу тях се надигаше бурята. Дъждовни завеси закриваха хоризонта на север и на изток. Тъй като нямаха никакво време за губене, Хакет увеличи оборотите на двата двигателя и освободи спирачките. Малката машина с осемте пътници се понесе по пистата и се вдигна във въздуха без усилие. Мигове по-късно по предното стъкло заудряха дъждовни капки. Пилотите включиха чистачките и обърнаха самолета на запад, като прелетяха над северната част на Балтимор. След две минути дъждът остана зад тях. Маневреният самолет набра височина от 4 500 метра, премина през облаците и беше посрещнат от ярко слънце, в чиято компания щяха да пътуват следващите три часа.
Коулман се обърна към Стробъл и го помоли да му подаде слънчевите очила. Стробъл и Хакет бяха служили под командването на Коулман, когато той оглавяваше „Тюлен 6“. Тримата бяха минали заедно през изключителни изпитания. Бяха прослужили с удоволствие годините си във флота, но и неприятностите, с които се бяха спречквали, също не бяха малко. Сега нямаше кой да им заповядва и сами си бяха господари. Много прецизно избираха задачите си, като повечето от тях бяха напълно законни. Компанията им „Демолишън и Салвидж Корпорейшън“ провеждаше по-голямата част от работата си в чужбина. Между отделните изпълнения на поръчки те помагаха в обучението на водолази от службите на реда на различни окръзи и градове, граничещи със залива Чезапийк.
Скот Коулман не можеше да определи точно към коя категория спадаше сегашната задача. Единственото незаконно нещо в нея засега беше, че щяха да получат хонорара си от банка на Карибските острови, откъдето данъчната служба не би могла да засече парите. Или всеки друг, на когото му хрумнеше да проследи дейността на „Демолишън и Салвидж Корпорейшън“.
Старецът умираше. Повече от ясно беше. Коулман беше изненадан как преживяваше нещастието на този човек. Познаваше Томас Стансфийлд сравнително отскоро, но открито му се възхищаваше. В бизнеса на Коулман беше нормално да се издигне на пиедестал един ветеран на шпионажа като Стансфийлд. Той беше един от първите американски разузнавачи. По време на Втората световна война бяха потърсили услугите му Дивия Бил Донован и ОСС. Като един от прочутите водачи на екип „Джедбърг“ Стансфийлд беше спуснат на територията на окупираната от нацистите Норвегия, за да организира местната съпротива. Години наред беше проверяван в битки, преди да поеме началническата длъжност — нещо рядко срещано във Вашингтон. ЦРУ, а следователно и Америка, щяха да понесат сериозен удар със загубата на този мъдър мъж.
Професионалните взаимоотношения на Коулман с шефа на ЦРУ в последно време бяха доста странни. Преди няколко години Коулман се беше заел с определени политически задачи. Обикаляше земното кълбо и ликвидираше хората, представляващи заплаха за националната сигурност на Съединените щати. По време на една от тези мисии беше загубил половината си екип само за да научи по-късно, че е бил провален от сенатор със склонност към пиенето и жените. Коулман напусна флота, отвратен от командирите си, които бяха отказали да му съобщят името на предателя. Малко по-късно той разбра от приятеля си конгресмен Майкъл О’Рурк името на виновника. Това промени живота му. Започна да си задава въпроса: „Коя е по-голямата опасност за моята страна: терористите на десет хиляди километра оттук или корумпираните егоистични политици на съседната улица?“ Коулман се включи в сложен заговор, целящ корекция на правителствения курс във Вашингтон. Няколко политици бяха убити, но планът да се върне поне отчасти честта в политиката беше осуетен. Накрая директорът на ЦРУ Стансфийлд и конгресмен О’Рурк уговориха примирие. И двете страни се съгласиха, че ще е по-добре за страната никога да не излязат наяве подробностите за събитията и участниците в тях.