Първоначално споразумението се основаваше на страха от взаимно унищожение. Никоя от страните не смееше да нападне другата, защото се опасяваше, че истината ще изтече към пресата. Така Коулман стана свободен наемник, работещ за директора на ЦРУ — двамата се нуждаеха един от друг. Връзката им беше странна в началото, но постепенно между тях се установи взаимно доверие и уважение.
Когато набраха височина, Хакет включи автопилота и се обърна към Коулман:
— Е, ще ни кажеш ли какво става, дяволи те взели?
Стробъл също чу въпроса и стана от седалката. Приклекна в прохода зад пилотската кабина, за да чуе Коулман.
— Имало е операция и нещо се е объркало. Двама от участниците се връщат в страната довечера и ние трябва да ги вземем и да ги докараме във Вашингтон.
— Предполагам, че не знаят за нашето идване. — Стробъл стрелна с очи шефа си.
— Не. — Докато чакаше следващия въпрос, Коулман го помоли да му подаде черната платнена чанта. Извади от нея две големи папки. В техния бизнес се наричаха „якета“. Даде едната на Стробъл, а другата остави за себе си.
— Стансфийлд беше достатъчно любезен да ни осигури малко основна информация. — Той отвори папката и погледна черно-бялата фотография на един от обектите. Мъжът смътно му се стори познат. Истинското му име беше Джим Дженсън. Беше от Питсбърг и бе постъпил в армията веднага след завършване на училище през 1974 г. Прослужил известно време в Германия, сетне преминал курсовете за рейнджъри. Следващото му местоназначение беше Корея, после при зелените барети, където беше ръководил екип А и както Коулман вече знаеше, срещнал бъдещата си жена, която сега също трябваше да приберат. По „дупките“ в биографията на Дженсън Коулман пресметна, че е бил „потапян“ в тайни операции на Управлението поне три пъти по време на службата си в Специалните сили. „Потапян“ беше термин, използван от хората от форт Браг, когато ЦРУ заемаше за известно време техни командоси за мисии, които не се документираха официално. Коулман прескочи напред, за да види дали някъде не пише какво е вършил Дженсън за ЦРУ. Както и очакваше, по този въпрос не беше споменато нищо.
Коулман и Стробъл продължиха да изучават папките и да отбелязват важни детайли. Прочетеното изобщо не ги изненада. Не беше необичайно за бойци от Специалните сили в оставка да работят за Ленгли както официално, така и неофициално.
Хакет проследи приборите на таблото и провери дали автопилотът функционира безпроблемно. Докато очите му пробягваха по различните стрелки и циферблати, той каза:
— Както винаги, Централното развлекателно управление не ни казва всичко. — Хакет не обичаше много-много ЦРУ.
— И какво те кара да мислиш така?
— Ако операцията наистина е толкова лесна, защо ще пращат нас? Защо не изпратят двама от хората си в Колорадо или, още по-добре, защо не им се обадят по телефона и не ги повикат?
— Не съм споменавал, че ще е лесно. Стансфийлд ми каза, че чувства нещо нередно в тази ситуация и затова е повикал нас.
— Каза ли ти в каква каша са се забъркали тези двамата? — попита Хакет.
Коулман погледна първо Стробъл, после Хакет.
— Помните ли Железния?
Хакет се ококори.
— Как мога да го забравя? — изсмя се нервно Стробъл. — Човека-армия.
— Направо Джеймс Бонд — промърмори Хакет.
— Е, двамата Дженсън — Коулман направи пауза и вдигна папката — са работили с Железния по много деликатна операция. Изглежда, нещата са се отклонили от плана. Дженсън са докладвали, че са поразили мишената, но са загубили Железния.
— Какво? — попита Стробъл невярващо.
— Семейство Дженсън са се обадили, докато са се измъквали, и не са имали време да съобщят подробности, но са казали, че Железния е мъртъв.
Хакет поклати русокосата си глава.
— Да се върнем към моя въпрос. Все още не разбирам защо имат нужда точно от нас.
— Защото Стансфийлд има противоречива информация за съдбата на Железния.
— Не те разбирам — каза Стробъл.
— Стансфийлд каза само, че според други негови източници Железния е жив.
— И тази операция е била провеждана без официалното знание на президента и Конгреса — добави Хакет. — Затова са ни повикали.
— Да кажем, че е така.
— Е, надявам се само да не се натъкнем на Железния там, в Колорадо. Обикновено умират хора, когато той се навърта наоколо.
Коулман взе папката и потупа с нея Хакет по гърдите.
— Хората говореха същото и за нас. Прочети това и се успокой. Обещавам ти, че ще свършим бързо и лесно. Ще се придвижим бавно и предпазливо, нали така?