О’Рурк го беше видял в очите им, когато двамата се запознаха. Коулман, за когото О’Рурк би се обзаложил, че е един от най-спокойните и непоклатими хора, гледаше така, сякаш е видял призрак. Всичко продължи само секунди, след което Коулман възвърна спокойствието си, но О’Рурк беше забелязал объркването му. Рап, разбира се, не показа видимо никаква емоция. Нито дори малък намек, че има някаква връзка с бившия тюлен. Но Коулман беше трепнал.
О’Рурк не каза тогава нищо на жена си и си замълча пред Рап и Коулман. Като член на Комисията на Конгреса по разузнаването той знаеше откъде да започне да пита за подобни личности. При това направи всичко възможно, за да останат усилията му незабелязани. О’Рурк също имаше тайни за криене.
Сега вече, независимо дали му харесваше, или не, трябваше да задава въпроси. Мич Рап със сигурност беше много повече от продавач на компютри. Самият факт, че знаеше за познанството на дядо му със Скот Коулман доказваше, че има достъп до много деликатна и строго засекретена информация.
О’Рурк отби от Магистрала 50 между Бауи и Анаполис. Начинът, по който изглеждаше жена му, когато той излезе от къщи, накара стомаха му да се свие. Стресът е вреден за бебето, им повтаряха непрекъснато лекарите и сестрите. Уплашеното й лице не излизаше от съзнанието му. Беше й оставил Дюк и деветмилиметровия си „Детоникс“. Пистолетът беше малък и идеално се побираше в дланта му. Тя беше стреляла с него поне десетина пъти. В началото на връзката им тя се побъркваше при вида на кухненски нож, да не говорим за пистолет. Но някои непредвидими обстоятелства бяха променили психиката й.
О’Рурк знаеше, че тя не се страхува за себе си. Лиз беше корава жена и щеше да е в безопасност, заключена в къщата, на която скоро беше монтирана охранителна система за единайсет хиляди долара. Тревожеше се за него. Бяха се обадили в апартамента на Анна и в къщата на Рап. И на двата номера се беше включил телефонен секретар. Лиз искаше да се обади на полицията, а не да пуска мъжа си да разследва случая. Майкъл й обясни защо това не е за полицията и след разгорещен спор тя неохотно се съгласи. Веднага обаче заяви, че иска да иде с него.
Последваха още пет минути препирня, в сравнение с които първите пет бяха като невинен разговор. Накрая Лиз почувства остра болка в корема. Майчиният й инстинкт надделя и тя се съгласи, че е по-добре Майкъл да тръгне сам.
Той обеща да й се обади, преди да спре пред къщата на Рап, и да не затваря телефона през цялото време, докато е вътре. Тъкмо смяташе да изпълни обещанието, когато мобилният му телефон звънна. О’Рурк го вдигна.
— Ало.
— Къде си?
— Почти пристигнах.
— Каза, че ще се обадиш.
Майкъл остави въпроса без отговор. Вместо това попита:
— Как се чувстваш?
— По-добре. Май трябваше да дойда с теб.
Отново пренебрегна думите й. Зави по улицата, на която живееше Рап.
— Как е Дюк?
— Дюк е добре. Седи до мен на дивана и яде пуканки.
О’Рурк поклати глава и спря пред къщата на Рап. Дюк беше ловно куче, не декоративно! Колко пъти бяха повтаряли едно и също, но както при повечето битки, той винаги губеше. Огледа и трите платна. Нямаше други коли. Рукна дъжд. Майкъл пусна чистачките.
— По дяволите!
— Какво има?
— Нищо. Заваля. Анна кара малко БМВ, нали?
— Да, там ли е колата?
— Да. Кога опита да се свържеш с нея за последен път?
— Точно преди да ти звънна на теб.
О’Рурк погледна към малката къща. Небето се беше смрачило, но вътре не светеха никакви лампи. Нещата не изглеждаха много добре.
— Скъпа, ще трябва да изляза от колата и да огледам.
— Майкъл, това не е хубаво. — Лиз беше обзета от паника. — Мисля, че трябва да почакаш, докато дойде полицията.
— По-спокойно. Просто ще надникна през прозорците. Ако се случи нещо, повикай ченгетата и после се обади на онзи номер, който ти дадох.
— Майкъл, моля те, внимавай и не прави глупости.
О’Рурк даде обещание и се затича към малката порта отпред. Косата и якето му бяха мокри, докато стигна навеса. Изтръска главата си и извади от якето 45-калибров „Колт“. Не забеляза през прозорчето на външната врата никакви признаци, че Анна е вътре. Затова натисна звънеца с цевта. Почака няколко секунди и отново позвъни.
— Какво виждаш?
Опита се да надникне през един от по-големите прозорци вдясно от вратата, но там бяха спуснати завеси.