— Разбирам те. Какво е разстоянието до Шосе 70?
— Около тринайсет километра.
— А оттам до Денвър?
— Напряко през планината е около двайсет минути, а после ще можем да изчезнем в града.
— Какво ще кажеш да излезем от Евъргрийн от юг?
Вийом погледна картата.
— Мисля, че така само ще си усложним положението. Може да открием някой второстепенен път, да отбием от него и да се скрием за известно време, но освен ако не дойде да ни прибере хеликоптер, сме загубени.
Камерън се намръщи и отново впери очи в картата.
— Не можем да си позволим да се забъркваме с ченгета. Трийсет минути и по двата пътя. — Той поклати глава. — Ще ни дават по телевизията още преди да стигнем Денвър!
На Вийом не му хареса накъде бие Камерън и си замълча. Камерън погледа картата още известно време и заключи небрежно:
— Ако се натъкнем на ченгета, ще трябва да се отървем от тях.
— Искаш да кажеш — да ги убием. — Вийом мразеше как бюрократите използваха „чистоплътни“ термини като „отървам се“ и „премахвам“. — Наричай нещата с истинските им имена.
Камерън сви рамене.
— Не виждам друг избор.
— Аз ще преценя. — Вийом впи поглед в Камерън. Професора се усъмни дали е трябвало изобщо да се обръща към Жабока. — Още не си ми казал какво ще правиш с двата обекта. На място ли ще ги убием, или ще искаш да говориш с тях?
Камерън не беше мислил за това.
— Още не съм решил. Както неколкократно отбеляза, ще бъде добре да не устройваме зрелища. Всъщност най-добре ще е, ако изчезнат завинаги.
— Твоят човек на летището може ли да им види сметката, ако се наложи?
— Инструктирах го да ни следва от много дискретно разстояние и само до изхода от Евъргрийн.
— Не отговори на въпроса ми.
Камерън се обърна към него, не много очарован от резкия му тон.
— Отговорът на въпроса ти е „Не“.
— Е, щом е така, ще ги оставя да се настанят в къщата, ще ги подслушам какво си говорят и после ще ги ликвидирам точно преди изгрев-слънце.
Камерън кимна.
— Това имах предвид и аз.
Вийом леко се усмихна. „Такъв глупак си — каза си той. — На теб никога не ти е хрумвала и най-елементарна идея.“
На Камерън не му хареса подигравателната усмивка на Жабока. Този човек трябваше да се научи да уважава малко повече работодателите си. Когато всичко свърши, няма да е зле да премахне и Жабока, и хората му. Дюзър сигурно щеше да се съгласи да участва и за половината от нормалното заплащане. Той мразеше Жабока дори повече от Камерън. Професора също се усмихна и реши, че едно телефонно обаждане до Дюзър ще уреди нещата перфектно.
На летището в Колорадо Спрингс Скот Коулман, Кевин Хакет и Дан Стробъл товареха екипировката си в нает „Шевролет Събърбан“, сребрист металик. Хакет беше уредил да остави за през нощта лиърджета на летището и да заредят самолета с гориво догоре. Също като членовете на групата, кацнала два часа преди тях, те платиха за всичко с кредитни карти, на които не бяха написани истинските им имена.
Хакет беше педантичен човек. Още в „Тюлен 6“, когато Коулман трябваше да преодолее някакъв необичаен проблем със снабдяването, талантът на Хакет винаги го спасяваше. Той притежаваше търпение и способност да предвижда и най-малките подробности, докато Коулман имаше таланта да решава ситуацията в по-голям мащаб. Тези взаимоотношения бяха изключително полезни през годините и за двамата. Понякога обаче склонността на Хакет към дреболиите граничеше с вманиаченост.
След като натовариха всичко, тримата бивши тюлени се качиха на събърбана и потеглиха от летището. Отне им около петнайсет минути, за да пресекат Колорадо Спрингс и да излязат от града. Летяха по Шосе 25 със сто и трийсет километра в час. Шофираше Стробъл, който беше прекарал доста време в този край. Той им беше обяснил, че е най-добре да се движат по шосето до Денвър и после да отбият по Магистрала 67 нагоре през планината.
Хакет седеше отзад и тракаше по клавиатурата на своя лаптоп за четири хиляди долара. Компютърът имаше вграден портативен телефон и можеше да осъществява връзка с Интернет. Едно от най-ценните предимства на Хакет бяха компютърните му умения. Обичаше да повтаря, че в Интернет може да се намери почти всичко. Вместо да се спира в някой магазин и да си купува карта на Евъргрийн и областта, като по този начин рискува да бъде заснет от видеокамера, можеше да влезе в Мрежата и да открие цялата необходима им информация. Само за пет минути разпечата осем страници на миниатюрния принтер, подаде ги на Коулман и се зае със следващата си задача. Докато тракаше по клавишите, той попита за трети път, откакто бяха напуснали Балтимор:
— Защо Стансфийлд се обади на нас, вместо да използва някой от Управлението?