Коулман зарея поглед навън.
— Знаеш отговора, Кевин.
Стробъл се беше привел над волана, като се опитваше да огледа небето. Времето в планината е коварно нещо. Може да е плюс двайсет градуса и да грее слънце в един момент, а в следващия температурата да падне до нулата и да завали сняг. Той хвърли поглед в огледалото за обратно виждане и се обади:
— Ако имаш някакъв проблем, кажи си направо. Вече почваш да ми лазиш по нервите, Кевин.
Разговорите между Стробъл и Хакет обикновено протичаха по този начин. Преди на Коулман не му беше правило впечатление. Толкова много време прекарваха заедно. Бяха като братя. Можеха да си разменят юмруци и в следващия миг да пият бира заедно и да се смеят. Още не се бяха счепквали по време на пътуването, но споровете им ставаха доста разгорещени. Двамата бяха приятели още от започването на базовото обучение по подводна диверсия при тюлените преди дванайсет години. Бяха ги разпределили като бойна двойка плувци по време на изтощителния шестнайсетседмичен курс, чиято цел беше да отсее повечето кандидати и да остави само най-решителните и амбициозните. Лишаване от сън, тормоз, убийствени кросове по пясъчния бряг, плуване през нощта в леденостудена вода — всичко това беше част от сложния изпитателен процес, чрез който да бъдат подбрани най-коравите воини. Защото, когато започнеше истинската стрелба, щеше да е вече късно да се откажат.
— Това, което ме притеснява — Хакет премести очилата с кръгли рамки на носа си, — е, че според мен акцията далеч няма да е някаква приятна разходка. Мисля, че са вършили нещо по неофициални канали и то се е объркало.
— А стига бе! Сериозно ли, Шерлок? — възкликна Стробъл. — В противен случай нямаше да ни извика. — Понякога Хакет можеше да е досаден като стара баба.
— Пропускате една подробност. Когато нещата се объркат, те гледат да заличат следите си. Днес ние сме хората, които изпращат да оправим проблема, но утре самите можем да се окажем проблем за тях.
— Какво искаш да кажеш? — озъби се Стробъл.
Хакет продължи да пише на лаптопа.
— Не знаем какво са вършили двамата Дженсън, но се обзалагам, че щом е бил замесен и Железния, е било нещо сериозно. Нещо, което е тръгнало по различен от плана сценарий. Когато стане нещо подобно, нашето любимо Централно развлекателно управление, което има богати традиции в тази насока, кара хората да изчезват.
— Ти страдаш от параноя — изрече Стробъл.
— Така каза и тогава, в Либия.
Либия беше неприятен спомен, към който никой от тримата не искаше да се връща. Стробъл стисна кормилото и промърмори:
— Теб те обзема параноя всеки път, когато провеждаме операция.
Хакет замълча, но после отвърна с леден тон:
— Това са глупости и ти го знаеш.
Повече не каза нищо. Двамата мъже отпред имаха добра представа за безпогрешното шесто чувство на Хакет.
Коулман се обърна настрани и изгледа въпросително Хакет. Беше виждал доста странни и необясними неща през целия си трийсет и девет годишен живот, по-голямата част от който беше прекарал като тюлен. Някои явления можеше да обясни, но повечето бяха отвъд границите на здравия разум. Как един боец, докато вървеше из гъстата джунгла, можеше буквално да подуши засадата отдалеч? Този боец беше Хакет. Като водач Коулман се беше научил да уважава неговата интуиция.
— Давай, говори.
Хакет сви рамене.
— Имам чувството, че вече съм преживял всичко, макар да знам, че не съм. Никога преди не съм идвал в Евъргрийн, но знам как изглежда. Никога преди не съм ходил в къщата на Дженсън, но знам каква е.
— Все едно ти се привижда насън ли?
— Да.
— Друго?
— Нещо лошо ще се случи в къщата. Не знам какво, но ще се случи.
Стробъл изкриви лице.
— Мамка му. — В гласа му прозвуча страх.
Коулман кимна на Хакет:
— Добре. Ще играем чисто. Ще действаме много бавно и ще разузнаем много добре района, преди да поемем напред. Ако все още ви тормозят лоши предчувствия, ще трябва да измислим друг план. Съгласни ли сте?
Двамата мъже кимнаха.
13.
Анна Райли седеше на дивана, притиснала крака към гърдите си. През последния час най-добрата й приятелка безуспешно се беше опитвала да я успокои. Майкъл О’Рурк ту сядаше, ту крачеше напред-назад из стаята. Навън се лееше пороен дъжд.
На Райли й трябваше време да се опомни, преди да разбере, че О’Рурк иска да я изведе от къщата на Рап и тогава да говори с нея. Майкъл пъхна в ръката й мобилния си телефон и Лиз й обясни набързо, че трябва да го послуша и незабавно да дойде с него в Джорджтаун.
Анна веднага усети, че нещо е станало с Мич. Понечи да попита, но Майкъл направо й заяви, че няма да говорят, докато не отидат в града. Тактиката му обаче не постигна успех. Анна, естествено, се разстрои и той трябваше да й каже, че Мич е добре. Това я успокои, колкото да склони да се качи в колата и да тръгнат. Но когато пристигнаха в къщата на О’Рурк, тя беше на ръба на нервна криза.