— Точно така.
— Ще се погрижим за това, сър. Очаквайте всеки момент нашите хора и ако възникнат други проблеми, не се колебайте да ни се обадите.
— Благодаря, сержант. — Той затвори телефона. Беше развълнуван и искаше да проведе още един разговор, но като осмисли неприятностите, в които вече се беше забъркал тази вечер, реши да се въздържи. Щяха да са в безопасност със засилените мерки за сигурност. Освен това ще спи на дивана заедно с Дюк и дванайсетзарядната си едрокалибрена пушка-помпа „Ремингтън“. Нощта ще е спокойна, а на сутринта се надяваше да има повече отговори и по-малко емоции.
14.
Върхът на планината Евънс беше забулен от облаци. Къщата се намираше на 2 400 метра надморска височина — с около 1 800 метра по-ниско от планинския връх.
Скот Коулман разбра защо хората се местят да живеят на такова място. Огромните борове и заснежените върхове, високите планини, заскрежените рекички и кристалните езера създаваха атмосфера на божествено спокойствие. Сякаш се намираш в една от онези големи европейски катедрали и изпитваш усещането, че си застанал пред самия създател. Коулман беше морски човек. Винаги щеше да остане неразривно свързан с океана. Но сега разбираше защо другите предпочитат планината.
Коулман седеше на балкона на хижа, разположена в края на Проспект Драйв. Оттам можеше да види къщата на Дженсън неколкостотин метра по-надолу, от другата страна на широко дефиле. Хакет беше открил хижата чрез Интернет. Задачата беше сравнително проста. Първо той използва своя законен достъп до компютърната мрежа на Пентагона и извади оттам подробни карти на Евъргрийн. На картата Хакет откри мястото на къщата на Дженсън и избра четири улици, които предлагаха добра позиция за наблюдение. После прерови уебстраниците на местните агенции за недвижими имоти. Отне му около петнайсет минути да намери сградата в най-горната част на Проспект Драйв. Една агенция я предлагаше под наем за ваканции. Компанията бе специализирана в предлагане на планински къщи и вили под наем, докато техните собственици отсъстват за определен период от време. За Хакет не беше никак трудно да преодолее електронната защита на сайта и да открие за по-малко от минута, че хижата е свободна. С малко повече усилия успя да се добере и до цифровия код на ключалката.
Коулман се бе увил в камуфлажен спален чувал и беше нахлузил синя бейзболна шапка върху русата си коса. На масата до него лежеше далекогледен уред за нощно виждане и бинокъл. За съжаление се намираха на твърде голямо разстояние, за да може да използва насочения микрофон, който бяха взели. Стробъл и Хакет спяха на пода в хола. Около единайсет предната вечер семейство Дженсън пристигнаха с микробус от летището. Тримата бивши тюлени ги наблюдаваха около час, след което минаха на сменни двучасови дежурства. Коулман тъкмо приключваше своята смяна от четири до шест часа сутринта. Имаха план. Щяха да видят как ще се развие ситуацията на сутринта, после да се обадят в къщата и да предложат на семейство Дженсън да си поговорят. Щяха да им предложат да се видят или някъде в града, или тук, в хижата. Ако изберат второто, Стробъл щеше да заеме позиция със снайпера си, с който бяха неразделни.
Коулман щеше да откара Дженсън във Вашингтон, без значение дали искаха, или не. Не можеха да допуснат да бъдат убити. Снощи бяха обмисляли да нахлуят в къщата им на разсъмване. Стробъл изтъкна, че „жертвите“ им са пътували почти целия ден и със сигурност са уморени и с влошена ориентация. Предложи да ги „ударят“ призори. Нищо оригинално. Слагаш си бронежилетката и тактическото елече отгоре, очилата за нощно виждане, грабваш автомата MP 5 със заглушител и няколко светлинно-звукови гранати и влизаш с гръм и трясък през вратата. Класически план в стил „Стробъл“. „Удари силно целта и я удари бързо.“
Хакет не видя нищо ценно в плана на приятеля си. Освен това неговите лоши предчувствия не бяха изчезнали. Коулман, на свой ред, беше решен да се върне във Вашингтон с двамата си съекипници и със семейство Дженсън. Искаше всички да останат живи и никой в Евъргрийн да не разбере, че трима много смъртоносни мъже са били тук.
Бившият командир на „Тюлен — Група 6“ знаеше от опит, че почнеш ли да използваш светлинно-звукови гранати и да разбиваш врати, нещата лесно могат да излязат от контрол. А и си имаха работа не с някакви новобранци. Двамата Дженсън бяха високообучени армейски командоси и се намираха на собствена територия. Със сигурност имаха оръжие, а това най-много тревожеше Коулман. Той и хората му не бяха тренирани в подобен род полицейски акции. Те бяха тренирани да убиват. Беше им набивано в главите по време на хилядите часове занятия по бой в затворени пространства, или БЗП. Ако някой извадеше оръжие, те бяха обучени да го застрелят в главата, не в ръката. „Три изстрела в главата и премини към следващата цел.“ За Коулман не беше трудно да си представи какво щеше да се случи, ако единият или и двамата Дженсън посегнат към оръжие по време на рейда. Щяха да са мъртви, като освен това имаше и вероятност, макар и малка, той или един от хората му също да бъдат улучени. Не, каза си Коулман. Няма смисъл да се стига до убийства.