— Намирам това трудно за вярване, господин президент.
— Така ли? — Хейс протегна ръка и Кенеди му подаде папка. Президентът я отвори и извади от нея една снимка. — Мъжът отляво, сигурен съм, ви е познат. Знаете ли кой е другият?
Кох поклати глава. Имаше ужасното предчувствие, че не иска и да знае.
— Абдула Хатами. Името говори ли ви нещо?
— Не.
— Хатами е генерал от иракската армия. — В гласа на Хейс зазвучаха метални нотки. — Отговаря за възобновяването на ядрената програма на Саддам. Това, което виждате тук — президентът приближи фотографията до лицето на Кох, — е как граф Хагенмилер получава куфарче с милиони от Хатами.
— Познавах добре граф Хагенмилер — изрече хладно посланикът. — Той не беше способен на такова нещо. На него не му трябваха пари. Беше много богат. Сигурни ли сте, че тези пари не са били за някое произведение на изкуството? Графът беше страстен колекционер.
Държавният секретар Мидълтън успя да преодолее объркването си дотолкова, че да кимне за подкрепа.
Хейс се ядоса още повече.
— Граф Хагенмилер изобщо не е бил толкова богат, колкото си мислите! — повиши глас той. — Знаете ли, че в последната нощ — същата, в която е бил убит — са разбили склада на „Хагенмилер Инженеринг“ в Хановер?
— В Хамбург, сър — обади се Кенеди.
— В Хамбург, благодаря. Този обир е бил част от сложен план на графа и Хатами да доставят необходимия товар на Саддам. — Хейс сви юмрук. — Преди да обвинявате мен и хората ми в убийство, трябва да потърсите отговорите на някои въпроси във вашето собствено правителство. И докато проверявате, попитайте иракчаните какво са целели със снощната постъпка. — Президентът стана. — Сега, извинете ме, господин посланик, но имам много натоварен график за днес и трябва да се захващам за работа.
Посланикът се изправи бавно. Избягваше погледа на Хейс.
— Моите извинения, сър, ако съм ви обидил. На моя пост не винаги получавам пълната картина за случилото се.
— Знам, че е така, Густав. Не се обвинявай за нищо. Но ми направи една услуга — кажи на дипломатите в Берлин да проверяват фактите заедно с БКР, преди да те пращат да ми хвърляш гневни обвинения в лицето.
— Така и ще постъпя, господин президент.
Двамата си стиснаха ръцете и германският посланик се запъти към вратата. Държавният секретар Мидълтън стана да го последва, но Хейс се обади:
— Господин посланик, ще задържа за няколко минути секретарят Мидълтън. Бихте ли го изчакали отвън? — Посланикът излезе, а Хейс се обърна към Мидълтън: — Седни.
Мидълтън неохотно се върна на мястото си. Президентът свали сакото си и го метна на стола, на който беше седял. Изгледа изпитателно държавния секретар. Познаваше Мидълтън още от Сената. Харесваше го, но не той беше най-подходящият човек за поста външен министър. В интерес на истината, президентът го намираше за сноб-елитарист. Нещо повече, напоследък бяха огласени редица изявления на външнополитическия апарат, които се разминаваха с официалното становище на Белия дом.
— Чък, на коя страна си? — Нарочно го нарече Чък, а не Чарлз.
Мидълтън изкриви очи.
— Не бих удостоил този въпрос с отговор.
— Моля те — продължи президентът, — принизи се до моето ниво.
Мидълтън понесе обидата.
— Граф Хагенмилер беше добър човек. Не вярвам на тази история, скалъпена от ЦРУ. Моите хора в Берлин ми казват, че така изглеждаме доста зле в очите на германците.
— Скалъпена! — извика Хейс. — Ти не си видял и една десета от материала, който тя има за него! — Президентът посочи към Кенеди.
— Защо ЦРУ го е следяло? — попита Мидълтън.
Хейс скръсти ръце на гърдите си. Имаше избухлив нрав, но рядко го демонстрираше пред другите. Ако имаше проблем с някого, обикновено го викаше насаме и изясняваше ситуацията. Но сега случаят беше по-сериозен. Нахалството на Мидълтън беше станало нетърпимо. Хейс си помисли, че на Мидълтън не може да му уври главата, че вече не са съмишленици. Хейс беше по-младши от него в Сената, а сега, когато Чарлз беше получил бляскавия пост в администрацията, се смяташе за недосегаем. Президентът го изгледа изучаващо. „Ти оспори властта ми пред трима членове на кабинета. Не ми остави избор“, помисли си.
— Чък, нека ти разясня някои неща. Първо, не ти влиза в шибаната работа защо ЦРУ е следило Хагенмилер. Нещо повече — искам да знам откъде си разбрал за това!
Мидълтън се поколеба. Никога не беше виждал Хейс толкова ядосан. Явно нямаше да може да се измъкне. Погледна към генерал Флъд и министър Кълбъртсън. Никой от тях не показваше с нищо, че би се намесил на негова страна.