През нощта спа почти осем часа. Сутринта се събуди леко отпаднал, но след малко бягане по брега и километър и половина плуване в морето се почувства освежен и готов за всякакви изпитания, които биха могли да го дебнат в Щатите. Двете нощи и денят, прекарани на спокойния остров Мартиника, приведоха съзнанието и тялото му отново във върхова форма.
В понеделник сутринта той взе полета на „Ер Гуаделуп“ до Сан Хуан, където безпрепятствено мина американската митница. Купи си нови дрехи и храна, след което в 6.15 вечерта се качи на самолета за Мериленд. Слезе на летището в Балтимор. По нищо не се различаваше от другите туристи, току-що върнали се от слънчев уикенд. Носеше избеляла червена бейзболна шапка, синьо-бяла хавайска риза, бермуди и сини кецове. Лицето и ръцете му бяха загорели.
Беше сигурен, че хората от Ленгли не са успели да го проследят. По пътя си беше използвал две различни самоличности, за които ЦРУ не знаеше. Ако са имали късмет и са го зърнали на някоя от камерите на германското летище, хубаво. До този момент той вече беше изчезнал и се бе разтворил в града, който познаваше добре. Имаше вероятност да са сложили хора на аерогарата, които да проверяват пристигащите. Но щеше да ги забележи. Докато вървеше заедно с другите пътници към мястото за получаване на багажа, той не се отделяше от две жени, с които се беше запознал на летището на Сан Хуан. Свали още по-ниско козирката на шапката си. Щеше да остане сред тълпата, докато се увери, че може спокойно да излезе навън.
На Мартиника Рап беше разработил три различни плана. Първата фаза на всеки от тях се състоеше в осигуряването на защита. Нито един не включваше връщането му у дома. Или поне не докато не направи малко проучване и не разбере какво, по дяволите, се беше случило. Анна също трябваше да почака. Много искаше да поговори с нея, но сега не беше моментът. По много причини. Тя ще поиска от него да се откаже веднъж завинаги и да загърби всичко. Анна обаче не разбираше, че в тази професия нерешените проблеми имат навика да се връщат със страшна сила и да те ударят, когато най-малко го очакваш. Щеше да й съобщи с няколко думи, че е в безопасност и че се намира отново в Щатите, но само толкова.
Когато групата туристи с пресен тен доближи мястото за багажа, двете жени от Бауи, Мериленд, предложиха на Рап да пийнат заедно по нещо. Рап глуповато се усмихна и им каза, че приятелката му сигурно няма да хареса идеята. След това взе ескалатора за нагоре и излезе навън. Отпред чакаха три таксита. И от трите слизаха пътници. На шофьорите не беше разрешено да взимат клиенти оттук — от паркинга пред „Излитания“. Те трябваше да се върнат на долното ниво и да се наредят на опашката като всички останали техни колеги. Рап изчака един от шофьорите да се качи в колата си и се мушна на задната седалка. Преди онзи да успее да протестира, Рап му показа петдесетдоларова банкнота. Парите си свършиха работата. Шофьорът се огледа дали някой не ги е видял и запали колата.
— „Хаят Риджънси“, Бетесда, моля — каза Рап.
Мъжът кимна и включи брояча. Рап се обърна, за да провери дали няма опашка. Няколко минути по-късно се намираха на Междущатско шосе 95 и се носеха на юг, към Вашингтон. Пътуването мина без особени събития, или поне така се стори на Рап. Никой не можеше да е абсолютно сигурен обаче. В днешното време на космически спътници и микропредаватели различните „очи“ и „уши“ могат да те проследят от стотици километри, без изобщо да разбереш.
Когато таксито спря пред „Хаят“, Рап даде на шофьора още петдесет долара и влезе във фоайето на хотела през въртящата се врата. Откри телефонен автомат, пусна монета и набра номера по памет. След шестото позвъняване се включи телефонен секретар. За Рап това беше добър знак. Шансовете Маркъс Дюмонд в момента да е там, където трябваше да е, бяха големи. Преди да излезе от фоайето, Рап извади от раницата ватирана блуза и я облече. Тук беше малко по-хладно, отколкото на Карибите.
Малкото кафе-ресторант се намираше на шест пресечки. То беше рожба на Маркъс Дюмонд. Мич Рап и брат му Стивън бяха помогнали с парите и се явяваха нещо като безгласни съдружници. Заведението се казваше „Кафе Уайърд“. То беше едно от първите интернет-кафета и според Рап едно от малкото печеливши. Беше се запознал с неповторимия Дюмонд, докато той следваше заедно с брат му Стивън. Дюмонд спадаше към онези хора, които бяха пълни умници в училище, но се държаха като последните тъпаци в автобуса.