Дюмонд беше компютърен гений и хакер на двайсет и седем години. Рап го беше проучил в Ленгли преди три години. Младият кибергений си беше навлякъл неприятности с ФБР, докато защитаваше магистърската си степен в Масачузетския технологичен институт. Властите го обвиняваха, че е проникнал в компютърните системи на най-големите нюйоркски банки и е превел средства на няколко чуждестранни сметки. Интересното за ЦРУ в случая беше, че Дюмонд не беше хванат, защото е оставил следа, а защото се беше напил една вечер и се бе похвалил не на когото трябва.
По времето, когато беше обвинен, Дюмонд живееше заедно със Стивън Рап. Щом по-възрастният Рап чу за проблемите му с ФБР, той отиде при Айрини Кенеди и й каза, че хакерът заслужава да се изпробва. В Ленгли не обичат да си признават, че наемат някои от най-добрите компютърни пирати, на които се поставя задачата да проникнат във всяка компютърна система, в която успеят. Повечето от хакерските рейдове са насочени към чуждестранни компании, банки, правителства и военни компютърни мрежи. Но само да се проникне в системата, не е достатъчно. Предизвикателството е да се влезе, да се вземе информацията и да се излезе, без да се остави следа. Дюмонд беше ненадминат в това изкуство и талантът му беше оценен от Центъра за борба с тероризма.
Рап отвори вратата и влезе в залата, изпълнена с аромат на прясно кафе. В задната част, с гръб към вратата, седеше Маркъс Дюмонд. Рап се намръщи. Маркъс нямаше никакъв инстинкт за самосъхранение. На бойното поле щеше да изкара не повече от пет минути. Рап спря при бара и поздрави младата жена зад него. С удоволствие отбеляза, че за разлика от предишната служителка, тази нямаше никакви халки, топчета и други метални украшения по тялото. Поне видими. Рап се опита да разчете написаното с неразбираем почерк меню върху черна училищна дъска, окачена на стената над кафе-машините.
Изборът беше огромен.
— Ще взема само чаша кафе.
— Малко, средно или голямо?
— Голямо, ако обичате.
Мич продължи да оглежда мястото. В момента имаше четиринайсет клиенти. Повечето от тях изглеждаха на около двайсет години. Четирите компютъра до задната стена бяха заети, един от клиентите четеше книга, а други двама си записваха нещо в тетрадки. „Амбициозни анархисти“, каза си Рап. Останалите работеха на собствените си лаптопи.
Дюмонд се беше съсредоточил в екрана пред себе си. Беше чул познатият му глас да си поръчва кафе и едва се удържа да не се обърне. Беше Мич Рап — човекът, който знаеше неща, недостъпни за другите. Не беше странно Рап да се отбива в кафето му, но обикновено идваше с приятелката си в неделя. Дюмонд стана и взе наполовина пълната си чаша с кафе. На път към бара несъзнателно облиза изсъхналите си устни.
Рап плати кафето и благодари на жената. Обърна се и кимна на Дюмонд да отидат отзад. Проправиха си път между масите и седнаха в едно сепаре до тоалетната. Рап зае мястото с лице към външната врата.
— Хубава афроприческа, Маркъс.
Дюмонд инстинктивно докосна косата си.
— Връщат се на мода.
Мич се засмя.
— Изглеждаш, сякаш си се пекъл на слънце — подхвана Дюмонд.
— Пътувах.
— По работа или на почивка?
Рап обгърна чашата си с длани.
— По работа — изрече.
— И как мина? — попита Маркъс неуверено.
— Не много добре. — Рап отпи от кафето. — Как вървят нещата в Центъра? — Имаше предвид Центъра за борба с тероризма.
— Същите стари фъшкии.
— Нищо ли необичайно нямаше през последните три дни?
— Не. — Дюмонд изкриви лице. — Нищо, което аз да съм забелязал.
— Ами Айрини? Как се държи тя?
— Както винаги. Тя си е Айрини.
— Съвсем нищо странно?
— Мич, тази жена сигурно не издава стон и когато изпитва оргазъм! По дяволите, тя сигурно никога не е имала оргазъм!
Рап се намръщи. Но преди да каже каквото и да било, Маркъс добави:
— Извинявай. Харесвам Айрини, но знаеш какво имам предвид. Тя е студена като лед. Сградата може да изгори до основи, но тя няма да трепне.
Рап знаеше какво иска да каже той.
— Нищо ли не забеляза?
Дюмонд се облегна назад.
— Ами, Мич, винаги има нещо. Сигурно, ако ми загатнеш по каква работа си ходил, ще мога да ти кажа повече.
Рап замълча. Засега реши да не разкрива на Дюмонд за Германия.
— Още ли е у теб куфарът, който ти дадох?
— Да, не съм го пипал, както ми каза. — Е, всъщност беше го пипал. Беше сядал върху него. Всеки път се беше питал какво ли има в студения метален куфар. Единственото, което му хрумваше, беше свързано с оръжие и пари. Мич Рап беше опасен човек и не би дал да му пазят заключен метален куфар с дрехи.
Рап погледна часовника си.