— Още ли се намира на старото си място?
— Да.
— Добре тогава, да вървим.
18.
Марио Лукас се събуди във вторник сутринта в пет часа. Обикновено спеше неспокойно, и то откакто се помнеше. Обясняваше си го като един от многото недостатъци, свързани с професията му. Не е лесно за наемен убиец да се отпусне. А и когато си на нивото на Марио, не се страхуваш от федералните, а от други убийци. Прекарваш много време в озъртане, вечно очакваш някой да ти нанесе удар. Или да бъдеш зачеркнат от някой, когото си смятал за приятел. Или работодателят ти да е решил, че си ненужен свидетел и не може да те остави жив.
Когато Марио стана от леглото тази сутрин преди зазоряване, си мислеше за такива неща. Човекът, когото познаваше като Професора, не заслужаваше доверие. Марио го беше наблюдавал отблизо, докато бяха в Колорадо. Вийом му беше наредил. Видяното не му хареса.
Операции като тази, която току-що бяха провели в Колорадо, никога не свършваха добре. Марио ги сравняваше с преспиването с омъжена жена. Ако сериозно се замесиш с нея, няма да се изненадаш, когато един ден откриеш, че ти е изневерявала също както на първия, втория или третия си съпруг. С две думи, Професора беше наел мъжа и жената от Колорадо да свършат работата и после ги уби. По същия начин беше наел Марио, Вийом и Хуарес да свършат работата и сега какво можеше да му попречи да наеме друга група убийци, за да ги премахнат? Затова не можеше да заспи.
Стъпи на дървения под в своя малък, спартански апартамент. Седя така около минута, докато се разсъни. После стана и тръгна към банята. Гърбът и краката му бяха вдървени. Малкият апартамент беше обзаведен само с най-необходимите мебели, което напълно устройваше Марио. Той не обичаше да събира и трупа вещи. Беше живял в апартаменти като този петдесет и няколко години. Дори сам не знаеше на колко точно години е. Беше носил толкова много фалшиви имена и бе живял на толкова много различни места, че беше забравил на петдесет и пет или на петдесет и шест години е. Цялата му собственост можеше да се помести в багажника на колата му. Като се има предвид с какво си изкарваше насъщния, нямаше смисъл да трупа вещи. Може да се наложи за секунди да събереш всичко и да изчезнеш. Не бе в състояние да прогони от главата си мисълта, че моментът е такъв.
Когато свърши в банята, отиде до вратата и взе вестника си. Извади от хладилника кана с портокалов сок и чаша от шкафа. Щом зачете вестника, се сети за един стар бизнеспартньор, който веднъж се беше опитал да го уговори да си купят къща. Беше му казал, че могат да освободят имота от данъци. Марио му напомни, че тъй като им плащат в брой, освобождаването от данъци няма да им свърши работа. Този негов познат по-късно изчезна и никога не се появи отново.
Вийом беше единственият истински приятел на Марио. Единственият, когото беше имал някога, и първият в бранша, на когото можеше безусловно да довери живота си. Вийом му беше помогнал да помисли за оттеглянето си. Марио винаги беше държал парите си в няколко сейфа, депозирани в трезорите на банки. Вийом беше взел тези пари и ги бе превел на офшорна банкова сметка, където в момента те бяха под попечителството на финансов мениджър. Приходите бяха толкова добри, че ако поискаше, можеше и днес да се пенсионира. При мисълта за задачата в Колорадо му хрумна, че няма да е лоша идея поне да си вземе малко почивка.
В 6.25 часа той се приготви да отиде до кварталната закусвалня. Живял във Франция над двайсет години, Марио мразеше американското кафе. Беше му отнело повече от седмица да открие място, в което сервираха хубаво капучино. Беше малка закусвалня на шест пресечки оттук. Преди да излезе, той напъха деветмилиметровия пистолет в панталоните си. Отгоре спусна черна риза и облече яке.
Джеф Дюзър беше друсан. Седнал зад волана на сивия „Додж Дюранго“, той си барабанеше с пръсти някаква мелодия, докато очите му постоянно бягаха между двете странични и предното огледало за обратно виждане. Беше облечен в тъмнокафяв костюм и бежова куртка. В предния джоб на сакото му имаше документи, които го легитимираха като Стивън Мецгър, федерален агент от Бюрото за алкохол, тютюн и огнестрелни оръжия. Дюзър продължаваше да поддържа косата си късо подстригана и щръкнала, но не и обръсната отстрани, както по време на службата си в Корпуса на Морската пехота. Беше станал морски пехотинец още на осемнайсет. Трябваше да избере или тренировъчния лагер в Перис Айлънд, или затвора. Местните ченгета от Толедо, Охайо, имаха досието му. Началникът на полицията го беше закарал лично в наборния пункт точно на осемнайсетия му рожден ден.