Конгресменът Ръдин беше малко по-добре. Изкарал в Конгреса трийсет и четири години, той можеше да се пенсионира още утре с пълна пенсия и надбавки. Разполагаше с достатъчно пари, за да поддържа до края на живота си икономичното си и пестеливо съществуване. Беше ги трупал грижливо през годините. Преди две години състоянието му се оценяваше на осемстотин хиляди долара. Именно тогава Кларк го убеди да повери парите си на финансови мениджъри, които да ги умножат. Само за две години хората на Кларк направиха от осемстотинте хиляди долара 1.7 милиона и Ръдин сега му беше задължен, да не говорим, че можеше да го почерпи поне един път в клуба.
Имаше време, когато сенаторът със стаж от Аризона щеше да се впечатли от подобно нещо, но вече беше надмогнал емоциите. Той съжаляваше двамата, които се въртяха нервно всеки път, когато сервитьорът носеше сметката. И сега, докато седеше на масата и мажеше топено сирене върху бейгъла, той се опита да предвиди колко време ще им трябва на тези двамата да разберат какво е намислил.
Кларк не възнамеряваше да пита държавния секретар защо е свикал срещата. Знаеше причината. Неговите шпиони в Белия дом и в Мъглявото дъно му бяха казали, че е станал инцидент между президента и най-висшестоящия член на неговия кабинет. Инцидент с участието на германския посланик, който инцидент се оказал много неприятен за Чарлз Мидълтън.
Ръдин ядеше сушено грозде. От време на време се навеждаше още по-близо до Мидълтън и му прошепваше събрана от негови собствени източници информация какво става в Централното разузнавателно управление. Когато се появи Кларк, Ръдин отклони вниманието си от Мидълтън.
— Ханк, чу ли какво се е случило вчера в Белия дом?
Кларк се престори, че не знае нищо и поклати глава. През следващите четирийсет секунди Ръдин му преразказа своята пламенна версия на случилото се в Овалния кабинет. Мидълтън седеше скован в сивия си костюм с папийонка. Кларк беше стъпил върху хлъзгава почва. Колкото и аматьорски да се държаха понякога Ръдин и Мидълтън, не можеше да се пренебрегне фактът, че те бяха едни от най-влиятелните и могъщи политици в града. Те бяха демократи, а той беше техен враг. Ако го заподозряха дори най-малко, че ги разиграва, това щеше да е краят.
Когато Ръдин свърши с бърборенето, Кларк остави сока си на масата и погледна към държавния секретар.
— Съжалявам, че е трябвало да преживееш такова унижение, Чарлз. Не е хубаво да те мъмрят пред други членове на кабинета. Но явно президентът е имал основание.
Преди Мидълтън да отговори, се намеси Ръдин. Неговото набраздено лице се изкриви в гримаса на неверие.
— И за какво основание говориш? Ти добре ли чу какво ти казах?
— Ал, този Хагенмилер се е срещал с лоши хора.
— Лоши хора! Това е историята на ЦРУ, а всички знаем колко струват техните приказки.
— Обсъждали сме го и преди, Ал. Имаме различия в мненията си за Ленгли.
Кларк отхапа от бейгъла и зачака неизбежната тирада.
— Жалкото и нищожно Централно разузнавателно управление е най-голямата загуба на пари в тази страна. Техните действия са противоконституционни, а те са опасност за бъдещето на демокрацията не само в страната, но и в целия свят.
Кларк се облегна назад и скръсти ръце на гърдите си.
— Не дойдох тук да ме агитират за нещо, с което никога няма да се съглася. А сега, ако има конструктивно предложение, което искате да дискутираме, да минем към него. В противен случай има и друга работа.
Ръдин поклати глава. Беше бесен, че приятелят му от Аризона не може да проумее истинската същност на ЦРУ. Мидълтън, както винаги дипломат, се намеси:
— Ханк, чувал ли си нещо за здравословното състояние на Томас Стансфийлд?
Кларк едва сдържа усмивката си. Разговорът се насочваше точно натам, накъдето той искаше.
— Моите източници ми казват, че може да си отиде до две седмици или два месеца, но не и повече.
Мидълтън замислено кимна, сякаш вестта за наближаващата смърт на Стансфийлд го натъжаваше.
— Имаш ли някаква представа кой ще го наследи като директор?
— Разбира се, че имам.
— Чул ли си някакви имена?
— Не. — Кларк поклати глава. — Ти си в администрацията, не аз.
— Е, като председател на Сенатската комисия по разузнаването ти също има какво да кажеш по въпроса.
— Само ги одобрявам. Твоят човек ни дава името. Ние само задаваме няколко въпроса и гласуваме „за“ или „против“.
— Прекалено много скромничиш — отвърна Мидълтън.
Ръдин през това време само клатеше глава и се опитваше да изчисти нещо от зъбите си.
— Със сигурност трябва да знаеш някои предложени имена.
— Не, не съвсем.