На Дюзър това му хареса.
— Добър план. Извинявай, че повиших тон. Просто съм малко превъзбуден в момента.
„Сигурно е от наркотика, който взе“, си каза Камерън, а на глас произнесе:
— Няма нищо. Погрижи се да не изгубите Хуарес. Тя е единствената ни следа към Жабока.
Минута по-късно Дюзър и Макбрайд се качиха в един „Форд Таурус“ и потеглиха. Може би трябваше да убие и тях. Не, каза си. Дюзър беше грубоват и див, но можеше да бъде контролиран.
Рап преспа през нощта върху канапето на Маркъс Дюмонд, здраво стиснал в ръка 9-милиметровия пистолет „Берета“. Реши, че трябва да посвети Маркъс в операцията. Трябваше му помощ. Оставаше един много важен въпрос. Айрини Кенеди ли е пратила Хофманови да го убият? Интуицията му подсказваше, че не е така. Познаваше Айрини от повече от десет години и тя беше жената, на която можеше да се довери най-много. Но в тази параноична професия можеш ли да бъдеш абсолютно сигурен за някого…
На Рап му се искаше да вярва, че Кенеди няма нищо общо с бъркотията. Трудно би го преглътнал, ако е замесена. Тя беше не само най-логичното обяснение за случилото се, но едва ли не и единственото. Тя беше връзката между Хофманови и него.
Двамата седяха на масата в кухнята на Дюмонд. Апартаментът беше с прилични размери и една спалня. В кухнята имаше малък кът за ядене, а трапезарията беше превърната в офис. Една висока два и половина метра масивна дъбова врата, поставена като плот върху две парчета талашит, служеше за бюро. Отгоре бяха сложени три компютърни монитора, мишки, клавиатури, скенери и няколко неща, които Рап не беше виждал преди. Стените бяха украсени със сложени в рамка плакати на няколко герои от комиксите за „X мен“. Рап беше само с четири години по-голям от Дюмонд, но сякаш бяха живели в различни епохи. Дюмонд живееше със съвремието, яхнал вълните на киберпространството.
Маркъс ядеше, докато Мич го инструктираше.
— Гледай да не задействаш никакви аларми, докато се ровиш.
Дюмонд го погледна, а по брадичката му потече мляко.
— Успокой се, Мич, с това си изкарвам хляба. — Работата на Дюмонд беше една осъществена мечта. Макар че първоначално го санкционира, сега американското правителство му плащаше, за да се занимава с хакерство.
— Да, но тук е по-различно. Този път ще трябва да проникнеш във файлове на Ленгли и Пентагона.
Дюмонд се усмихна с пълна уста. След като преглътна, отвърна:
— Няма нищо по-различно.
Рап го изгледа. Отдалеч си личеше, че Дюмонд е тарикат.
— Говоря ти сериозно, Маркъс.
— И аз. Обикновено влизам в мрежата на Пентагона поне веднъж на ден.
— А на Ленгли?
— Непрекъснато съм в нея.
— А местата, в които нямаш работа?
— Надниквам от време на време.
— Колко често?
— Всеки ден. — Дюмонд пъхна поредната лъжица в устата си.
— Айрини знае ли?
— Не… не винаги.
Рап поклати глава като притеснен баща.
— Маркъс, за твое добро ти казвам, по-добре внимавай. Отвориш ли личните файлове на някой, на който не трябва, просто изчезваш внезапно. — Рап щракна с пръсти.
— Как ще ме хванат, като дори не знаят, че съм бил там? А?
— Маркъс, известно ми е, че си добър, но никой не е съвършен. Ако продължиш да вършиш подобни работи, ще те хванат. — Дюмонд се усмихна и поклати глава в знак, че не е съгласен с казаното. Рап вдигна показалец: — Маркъс, не се шегувам! Играеш много опасна игра и рано или късно някой ще ти хване дирите. А когато това стане, ще трябва да се сбогуваш, но не е работата, а с живота ти. — Рап обърна пръста към себе си. — ЦРУ и Пентагонът имат десетки като мен. Хал хабер си нямат от компютри, но много добре знаят как да убиват неудобните.
— Добре де, добре — измърмори Дюмонд. Стана и изсипа в кофата за боклук купата с мляко и зърнени храни. Апетитът му бе изчезнал.
Няколко минути по-късно двамата излязоха от блока. Дюмонд мина отпред и се упъти към Ленгли, а Рап мина отзад и пое към складовото помещение в гористите покрайнини. Мич вървя осем пресечки до Уискънсин Авеню, откъдето взе метрото в северна посока. Беше облечен с дрехите от предишната вечер — бейзболната шапка, шортите и сините кецове. Това облекло щеше да му свърши работа, докато стигне до склада. Влакът в метрото беше сравнително празен, тъй като повечето хора пътуваха за работа към центъра, а той беше тръгнал в обратна посока. Беше поставил раницата си на празната седалка до него и подпрял ръката си върху нея. Влакът плавно се поклащаше, докато минаваше през тунел. Малко по-късно излезе на повърхността и ярката слънчева светлина блесна в прозорците.