Единственият друг човек във вагона извади мобилен телефон и заговори. Рап прокара длан по един от външните джобове на раницата и го потупа. Дюмонд му беше дал цифрово закодиран телефон. Каза му, че може да го използва безопасно когато и колкото си поиска. Но Рап, винаги настроен скептично, възнамеряваше да го употреби пестеливо, и то само в продължение на няколко минути.
Искаше да види Анна. Погледна през прозореца. Знаеше, че не трябва да постъпва така, но не можеше да се противопостави на желанието си. Поне да чуе гласа й. Извади телефона и го включи. Бързо набра служебния й номер и зачака. След третото позвъняване се включи телефонният й секретар. Мич чу гласа й и след сигнала затвори. Настроението му падна. Не само защото не успя да открие Анна. За първи път в живота си Рап беше изпълнен със съмнение. Съмнение дали просто да не зареже всичко и да се махне. Дали ще му позволят изобщо да се махне? Толкова близо беше до целта! Защо изобщо трябваше да се заема с последната мисия? Защо не беше отказал!? Вдигна бейзболната си шапка и прокара ръка по късата си коса. Знаеше отговора на тези въпроси, но не искаше да се примири с него. Единственото, което желаеше, беше Анна. За да остави всичко това зад гърба си и да заживее нормален живот.
Айрини Кенеди влезе в конферентната зала на седмия етаж на щабквартирата на ЦРУ в Ленгли, Вирджиния, и сложи бележника си на масата. Обядът щеше да почака. Срещата беше по-важна. Залата се намираше в съседство с офиса на директора. Семпла и функционална, тя беше обзаведена с голяма махагонова маса и десетина кожени стола. Всяка сутрин я проверяваха от Службата за сигурност на Отдела по администрацията — гестапото на ЦРУ, както любовно го наричаха служителите на Управлението. Зад завесите бяха скрити малки устройства, които караха прозорците да вибрират и правеха невъзможно подслушването с параболични микрофони. По напълно разбираеми причини ЦРУ се отнасяше към сигурността си сериозно. На малко места й беше придавано такова значение, като на директорския седми етаж.
На масата бяха седнали още петима души. Всички мълчаха. Макс Салмън, най-стария в групата, не го беше грижа за останалите освен за Айрини Кенеди. За него те бяха опасни мелези — всеки от тях смес от бюрократ, политик и юрист. И всеки почти неспособен да вземе правилно решение. Те оглавяваха три от отделите на Управлението, а Салмън ръководеше четвъртия. Като заместник-директор на „Операции“ Салмън отговаряше за шпионите. Именно неговите хора се занимаваха с тайни операции, вербуваха агенти както от приятелски, така и от неприятелски страни, занимаваха се с контрашпионаж и преследваха терористите. Неговите хора бяха войниците от фронтовата линия, оперативните офицери, тези, които излизаха на бойното поле, цапаха си ръцете и поемаха реалните рискове. Салмън се беше запознал със Стансфийлд в Европа, а после, когато Стансфийлд се беше издигнал в кариерата, заядливият Салмън го беше последвал. Той беше прекият началник на Кенеди, макар че тя често докладваше направо на Стансфийлд.
Другите двама също бяха заместник-директори. Чарлз Уъркман ръководеше отдел „Разузнаване“. Неговите подчинени бяха книжните червеи, гениите с висок коефициент на интелигентност, които обработваха всеки ден огромните потоци от информация. Рейчъл Ман беше началник на „Наука и технологии“, а Стивън Бауман — на „Администрация“.
От тримата Салмън най не харесваше Уъркман. На второ място беше Бауман. Да се каже, че Бауман мрази Ман, щеше да бъде нечестно. При по-различни обстоятелства сигурно би я харесал. Беше много умна и в повечето случаи се стараеше да избягва политическите удари в гърба, благодарение на които вирееха Уъркман и Бауман. Но в крайна сметка всеки се нуждаеше от допълнителни средства и искаше да ги вземе от „Операции“. Салмън прекрасно разбираше, че ако терористите не се бяха активизирали напоследък, бюджетът на неговия отдел щеше да бъде в окаяно състояние.
Салмън скръсти ръце върху издутия си корем и се запита колко ли още ще може да издържи. Дните му бяха преброени. Работеше в Управлението от 1964 г. Първо в Камбоджа, а после в Лаос. Там вършеше за правителството неща, които все още бяха строго засекретени. След Виетнам се премести в Европа, където работи в няколко посолства, преди да стане ръководител на резидентурата в Берлин. Когато Стансфийлд бе назначен на поста директор, той се сети за Салмън и го включи във вътрешния си кръг от хора. Сега, когато Стансфийлд беше на смъртно легло, нещата не изглеждаха розови. Единствената причина, поради която Салмън продължаваше да се примирява с всичките глупости, беше чувството му за дълг пред хората на невидимия фронт. Той трябваше да ги пази. Трябваше да държи тези бюрократи по-далеч от тях. Имаше и друга причина. Стансфийлд го беше помолил да наглежда нещата, но най-вече искаше старият му приятел да пази тила на Айрини Кенеди.