Вратата на кабинета на директора се отвори и в залата влезе Джонатан Браун. Заместник-директорът на централното разузнаване, или ЗДЦР, както беше известен още, беше вторият по значение човек в Управлението. На теория четиримата заместник-директори докладваха на него, а той докладваше на директора, но Салмън никога не беше спазвал установения административен ред. Отиваше направо при директора, когато имаше проблем. Браун и без това се дразнеше от подобни действия. Салмън знаеше, че в мига, в който си отиде Стансфийлд, той щеше да изхвърчи оттук. Дотогава щеше да държи вниманието на бюрократите съсредоточено върху него, а не върху Кенеди.
Браун седна на челното място на масата и погледна към присъстващите с обичайния си стряскащ блясък в очите. Поради изключителната важност на задачите, по които Кенеди работеше, тя рядко докладваше лично на ЗДЦР. Кенеди нямаше проблеми с Браун. Човекът имаше достатъчно талант за тази работа. При малко по-различни обстоятелства дори би могъл да бъде добър директор на Централното разузнаване. Но в крайна сметка той беше външен за системата, бивш федерален прокурор и съдия. Дължеше поста си в ЦРУ на шепа политици от Капитолия, които лобираха за него. Той беше лоялен към тях, а не към Управлението.
Кенеди беше викана на тези срещи, макар не винаги да го искаше. В рамките на четирите отдела имаше трийсет и няколко служби или групи. От тях Центърът за борба с тероризма беше удостояван с най-голямо внимание. Кенеди доста добре разбираше защо е била повикана толкова спешно, за да присъства на тази среща, и затова никак не гореше от ентусиазъм. В ЦРУ трябваше да има разделение на задачите, а не подобна откритост. Ако Браун искаше да говори за Германия, не трябваше да вика началниците на „Наука и технологии“ и „Администрация“ на срещата.
Браун се изкашля и започна с внимателно подбирани думи:
— Току-що ми се обади председателят Ръдин. — Изглеждаше силно притеснен. — Той иска да му предоставим всичко за случилото се в Германия миналия уикенд.
Убийството на граф Хайнрих Хагенмилер се беше раздуло до невероятни размери само за няколко дена. Дори и в иначе мълчаливите среди в Ленгли случаят беше обсъждан почти от всеки. Тримата главни заподозрени бяха Съединените щати, Израел и Ирак. Но от известно време към списъка бяха прибавени британците, французите и дори германците. Британците бяха добавени просто защото са британци и вършат подобни неща по-отдавна и по-добре, отколкото който и да е друг. Французите — защото стана известно, че Хагенмилер ги е отрязал от сделката. И германците, гласеше мълвата, защото Хагенмилер бил за тях неприятен проблем. Кенеди нямаше нищо против тези спекулации. Колкото повече бяха, толкова по-добре. В края на краищата такъв беше замисълът на операцията — да се изпрати послание към всички, които имат вземане-даване със Саддам.
Браун се обърна към Кенеди.
— И той би искал да те изслуша преди комисията утре сутринта, Айрини.
Салмън изпусна стон, а Кенеди отвърна:
— Добре. Ще иска ли нещо по-специално?
— Не каза. Просто ме помоли да ти напомня, че ще даваш показания под клетва. — Браун изрече последните думи с цялата достопочтеност на бивш федерален съдия.
Салмън се изсмя подигравателно.
— Каква шега!
На Браун реакцията не му хареса.
— Някакъв проблем ли има, Макс?
— Да. Ръдин е проблемът.
— Моля? — Браун, изглежда, днес беше по-сериозен от друг път.
— Председателят Ръдин е комплексиран дребен човечец, който още от раждането си е обсебен от мисълта за Управлението.
Заместник-директорът Браун не сметна коментара за смешен и останалите трябваше да потиснат смеха си, породен от цветистия и точен анализ на Салмън. Кенеди, както винаги, запази неутрално изражение на лицето.
— Ще те помоля да проявиш малко повече уважение към конгресмена от Кънектикът.
Това накара Салмън да се изсмее още по-силно.
— Конгресменът и аз се мразим от години. Ако започна да го уважавам сега, той много ще се обърка и разстрои.
Браун реши да мине в настъпление. Погледна към Чарлз Уъркман, заместник-директора на „Разузнаване“, и започна:
— Искам доклад на бюрото си до пет часа. Всичко, което имате за случилото се в Германия. — Уъркман прилежно отвърна, че лично ще се погрижи за това. Браун се обърна отново към Салмън: — Вярно ли е, че сме държали Хагенмилер под наблюдение?