На Линганор Драйв той свърна вдясно от жп линията, а после веднага зави към Линганор Корт. Стигна до края на улицата, обърна и паркира колата. Грабна Шърли от задната седалка и тръгна с нея по пешеходната алея. Тя минаваше между две къщи и водеше направо в природния резерват Скотс Рън. Резерватът се простираше върху 1 536 декара гориста площ с изглед към река Потомак при Маклийн, Вирджиния. Повечето от туристическите бараки бяха заети през деня и особено през уикендите, но във вторник вечерта щяха да са празни. Рап и Шърли се скриха в мрака.
Айрини Кенеди пристигна в 7.20 часа. Беше си тръгнала от Ленгли в шест, след което се отби вкъщи само за да приготви на Томи макарони с кашкавал за вечеря, а за себе си — салата. След като прекара точно четирийсет и три минути със сина си, тя го повери на Хедър, тийнейджърката, която живееше до тях. Нямаше нужда да припомня на Хедър правилата и телефоните, на които да звъни, ако се случи нещо неприятно. Поне десетина пъти й ги беше казвала. Кенеди включи охранителната система и седна отзад в служебния седан. По пътя до дома на Стансфийлд се измъчваше от вина и съмнение. Все повече се убеждаваше, че е лоша майка. Когато не беше на работа в Ленгли, работеше у дома. Томи прекарваше ужасно много време залепен за телевизора.
Животът на самотен родител е труден, а с работа като нейната — почти невъзможен. Не обвиняваше за това бившия си съпруг. Добре бяха постъпили, като се разделиха още докато Томи беше малък. Мъжът сега се намираше далеч на запад и далеч от техния живот. Поне нямаше да може да разочарова сина й, както беше разочаровал нея.
Кенеди се чувстваше разкъсвана между грижите за сина си и задълженията към работата си. Работа, която спасяваше човешки живот. Но едно от двете трябваше да отстъпи. Не можеше да продължава по този начин. Така щяха да пострадат и работата й, и отношенията със сина й.
Когато завиха по автомобилната алея, водеща към къщата на Стансфийлд, Кенеди прогони тези мисли от съзнанието си. Трябваше да се съсредоточи. Последното нещо, което беше необходимо сега на нейния учител и наставник, беше да се тревожи за нея.
Колата спря пред гаража и Кенеди слезе. Пред вратата стоеше един от бодигардовете на Стансфийлд.
Кенеди мина по коридора и влезе в кабинета, където Томас Стансфийлд беше седнал в креслото си, с изпънати на дивана крака и вълнено одеяло на скута. Тя се доближи и го целуна по челото. Като се имаше предвид състоянието му, изглеждаше добре.
— Как се чувстваш днес? — попита тихо.
— Много добре, благодаря. Искаш ли нещо за пиене?
Кенеди разбираше, че никак не е добре. Нямаше как да е добре. Лекарите й казаха, че ракът е много болезнен. Но това беше Томас Стансфийлд. Той не можеше да изпитва съжаление съм себе си и не искаше и никой друг да го съжалява. Кенеди отклони предложението за пиене и седна на дивана срещу своя учител.
— Конгресмен Ръдин ме иска утре сутрин в Капитолия.
— Чух.
Кенеди не го попита как е разбрал. Още преди години беше спряла да се чуди откъде черпи информация този човек.
— Какво още си чул?
— Иска да знае дали сме били ние в Германия и ако е така, дали сме замесени в аферата с Хагенмилер.
— И как ще ме посъветваш да отговоря на този въпрос?
— Много внимателно — отвърна старецът.
— И аз смятах така.
— Сигурен съм. — Стансфийлд помисли за Ръдин и добави: — Ако е толкова смел да свиква комисията в открита сесия, по-добре е да не му казваш нищо и любезно да го упътиш към мен. — Той се намръщи. — Колкото и да ни мрази, не мисля, че ще бъде чак толкова нагъл.
— Нито пък аз.
Стансфийлд обмисли проблема. Накрая изрече:
— Трябва да му кажеш, че сме следили графа и неговата корпорация. Изложи му същата версия, която президентът представи пред германския посланик вчера. Въпреки дълбоката омраза на Ръдин към нас имаме достатъчно съюзници в комисията, за да блокираме неговите действия. Веднъж щом разберат какво е целял Хагенмилер, у тях ще изчезне всякакво желание да разискват по-нататък въпроса.